Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Заветни лири
Антология на руската класическа поезия - Оригинално заглавие
- Всю-то, всю мою дорожку…, 1862 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Надя Попова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD (2013 г.)
Издание:
Заглавие: Заветни лири
Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: Антология
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: декември 1983 г.
Редактор: Иван Теофилов
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Езекил Лападатов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784
История
- — Добавяне
Ех, пътечката ми светла
ранен сняг в зори застла!
Беше време, златно време —
избледня като мъгла.
Беше време — и блестеше
слънчевата синева,
и пъстрееха цветята
в избуялата трева.
И шумяха с чиста радост
неизбродни лесове…
И в усоите звъняха
волни птичи гласове.
Носеше реката плавно
бисерните си води
и трептяха в тях безбройни
отразените звезди!
Ала есенният вятър
грабна сухите листа
и цветята закъснели
сгърчиха се от студа…
Към земи далечни, чужди,
под незнайни небеса
литнаха ятата волни,
онемя без тях леса!
Изпокриха се звездите
и в бурливите вълни
не лазурът чист сияе,
а смрачени висини…
Беше време — и сърцето
биеше в гръдта безспир;
обещаваше животът
само свобода и мир!
И за силите безбрежни
тесен сякаш бе света,
и духът — орел свободен, —
литваше в безкрайността!
И възвишената жажда
палеше кръвта във нас,
бе умът изпълнен с мисли,
а сърцето — с горда страст!
О, живот, нима отровни
бяха твоите стрели?
Над надеждите младежки
ти защо не се смили?
Всичко изгоря без време…
Тъй вихрушката без жал
кълнове, едва наболи,
кърши в порив полудял!
Беше време, златно време —
избледня като мъгла.
Ех, пътечката ми светла
ранен сняг в зори застла!