Михаил Лермонтов
Бородино

— Нали бе, чичо, бе пленена,

след като бе опожарена

        от нашите Москва?

Нали там битки са кипели,

каквито и не сме видели!

И днес Бородино не е ли

                запомнено с това? —

 

„Да, хората по наше време

юнаци бяха — славно племе;

        не сте днес храбреци!

Жестока участ ни се падна:

колцина спят в земята хладна.

Тъй бог реши, затуй и падна

        Москва пред чужденци!

 

Отстъпвахме все мълчаливо,

бой искахме, та бе ни криво

        и чешехме език:

«Какво? На зимни ли квартири?

Защо ли наште командири

не искат френските мундири

        да пори руски щик?» —

 

Пред нас поле се ширна равно:

надлъж и шир препускай славно!

        Направихме редут.

Покрай топовете замряхме.

На четири страни слухтяхме!

И щом се зазори, видяхме

        французина надут.

 

Аз дулото натъпках доста

и рекох: «Ще наситя госта!

        Ти, брат-мусьо, потрай!

Я заповядай да се бием;

на пух и прах ще ви разбием;

готови сме да се затрием

        за родния ни край!» —

 

Два дни се стреляхме омразно —

преливахме от пусто в празно.

        Щом третият изгря —

се чу из бранните полета:

«Да почваме с картеч, момчета!» —

И почна сеч под дим, гюллета —

        и нощ се пак простря.

 

Полегнах край лафета хладен.

Ликуваше врагът досаден

        до изгрев-слънце чак.

Бе тих бивакът ни спокоен:

щик точеше ядосан воин,

друг чистеше пък кивер^[1] боен

        и хапеше мустак.

 

И щом поаленя небето,

потегли полк след полк напето

        и всичко пак замря.

Полковник бе ни главатаря,

бащица наш, слуга на царя…

Посечен в бой за нашта вяра,

        спи в хладната земя.

 

«Момчета! Нека всеки знае —

извика той, — зад нас Москва е!

        Да паднем за Москва,

тъй както мряха наште братя!» —

И дадохме си клетва свята,

и не престъпихме в борбата

        свещените слова.

 

Че ден бе! Като облак прашен

врагът запъпли зъл и страшен

        към нашия редут.

Улани с лъскави ширити,

драгуни с гриви страховити

насам, в барутен дим обвити,

        летяха в боя лют.

 

Такива битки кой познава!

Плющяха знамена тогава

        през огън и мъгла,

свистеше меч, картеч пищеше

и мечът вече ни тежеше,

и под гюллетата растеше

        грамада от тела.

 

Тъй френската войска унила

разбра какво е руска сила

        във ръкопашен бой.

Тресеше се пръстта в огньове,

звънтяха саби и подкови,

ревът на хиляди топове

        се сля в протяжен вой.

 

И ето мръкна. В битки нови

пак бяхме до един готови

        докрай да устоим…

Но загърмяха барабани —

врагът отстъпи и смълчани

другарите и своите рани

        там взехме да броим.

 

Да, хората по наше време

юнаци бяха — славно племе;

        а кой е днес юнак?

Жестока участ ни се падна:

колцина спят в земята хладна…

Тъй бог реши, затуй и падна

        Москва под чужди крак…“