Евгений Баратински
Череп

Починал брат! Кой твоя сън смути?

Кой светостта на гроба не зачете?

При тебе влязох в изкопа. Прости,

но жълтия ти череп взех в ръцете!

 

Той още бе с остатък от коси.

И виждах ясно тленност постепенна.

И с грозния си вид ме ужаси

наследникът на мисъл разрушена.

 

Тълпа безумци млади, с мен дошла,

над ямата се кискаше безумна:

та как в ръцете мои би могла

пророчество главата да издума!

 

Над нас цъфтящите и всеки час

от смърт неумолима застрашени,

да изрече с безстрастния си глас

тя истините, в гроба спотаени!

 

Какво? Стократно благ си ти, закон,

с мълчание устата й белязал,

да тачим мъртвите, е в унисон

със обичая стар, в бита навлязъл!

 

Живей ти жив, спокойно гний, умрял!

Човеко слаб, на Висшия създание,

за теб не са, нима не си разбрал,

ни мъдростта, ни цялото познание!

 

За нас са нужни страсти и мечти,

те за живота са храна основна:

не ще обхванеш със закона ти

шума в света и пустошта гробовна!

 

Страстта мъдрецът как ще заглуши!

Ответ от гроба няма да получи:

животът нека да ни утеши,

а да умрем — смъртта ще ни научи.