Михаил Лермонтов
Даровете на Терек

        Терек вие див и злобен

сред скалиста теснина;

плаче с рев гръмоподобен,

пръска сълзи от злина.

Ала хитро се престори,

щом потече през степта,

и на Каспий заговори,

ласкаво му зашептя:

 

        „Старче, път от тебе искам,

в своя скут ме подслони!

Уморих се аз да плискам

и жадувам тихи дни.

Облаци са ме родили

над Казбек и вечно аз

бях готов да меря сили

с чуждата човешка власт.

За юнаците ти млади

родния Дарял разбих,

стадо каменни грамади

за игра им подарих.“

 

        Стихна Каспий, сякаш дреме

върху пясъчния бряг,

и на стареца след време

Терек нежно шепне пак:

 

        „По вълните, старче мрачен,

аз ти нося армаган:

кабардинец смел, юначен,

кабардинец, паднал в бран.

Той е в ризница кована;

по налакътниците

стих, написан от Корана

с букви златни, се чете.

Свил е вежди в скръб горчива,

а мустакът му е цял

в благородна и парлива

струя кръв почервенял.

В погледа му безответен

още свети стара мъст,

по тила перчем заветен

се извива чер и гъст.“

 

        Ала Каспий пак не чува,

спи на мекия си бряг;

буен Терек се вълнува,

страстно му говори пак:

 

        „Слушай, старче, дар безценен!

По-добър от всеки друг!

Но от цялата вселена

съм го крил до днеска тук.

Аз казачка ще ти пратя

по най-бързата вълна

с руси плитки на главата,

с тъмнобледни рамена.

Тя е тъжно замечтана,

сладко склопила очи,

на гърдата малка рана

с тънка струйка кръв личи.

Сам от цялата станица

край надвисналия бряг

по момата-хубавица

не тъгува млад казак.

Яхна коня в планината

в тъмни нощи дръзновен,

да си сложи той главата

в битки с лютия чечен.“

 

        Терек замълча сърдито

и се люшна след това

с дълги плитки над вълните

бяла като сняг глава.

 

        Каспий скочи с пръски бурни

в блясъка на свойта власт

и очите му лазурни

влажни станаха от страст.

 

        Закипя от весел трепет

и пенливите вълни

с нежен и любовен шепот

до гърдите прислони.