Дмитрий Веневитинов
Поет

Не знам дали ти е познат

човекът, нежен като цвете —

на музите любимец млад,

достоен син на боговете.

Той не обича в шум и глъч

суетно да блести, да спори.

Високи мисли с ясен лъч

огряват неговите взори.

Край него може всеки миг

да буйства ветрената младост —

с нескромен смях, с несдържан вик,

с необуздана светла радост.

Той — чужд и нелюдим — това

следи с осанка мълчалива

и само някога едва

усмивката си тънка скрива.

Че от рождение в света

богиня му е простотата

и на мълчание печата

покрива мъдрите уста.

Мечтите му, от обич сгрети,

и грижите, и страховете —

са тайна негова, лежат

в душата му и никой път

той не разкрива свойто чувство.

Когато във незнаен час

плени го мъка или страст —

далеч от своето изкуство

духът готов е да лети,

в съдбовни думи да блести.

А той отпуска срамежливи

очи отново — сякаш вред

го дебне укора проклет

за тези пориви красиви.

Ако го срещнеш — вдъхновен

от ясна размисъл отново —

край него премини смирен —

не нарушавай с хладно слово

свещеният му чуден сън.

Кажи: не е неведом странник —

на боговете той е син

и е на музите избраник.