Михаил Лермонтов
Смъртта на поета

За чест умря поетът! Падна

оклеветен от зла мълва

с куршум в гръдта, за правда жадна,

отпуснал гордата глава!

Не изтърпя докрай душата

позора, присмеха прикрит —

въстана той срещу тълпата

отново сам!… И бе убит!

Убит… Ненужни са ридания,

ненужни — празните хвалби

и тия жалки оправдания!

Съдбата сляпа го уби!

Не вий ли гонихте отдавна

свободният му дързък дар,

раздухвахте в игра забавна

едва замрелия пожар?

Успяхте… Сетните мъчения

сломиха гордия певец.

Угасна като факел гения,

увехна пищния венец!

Убиецът спокоен бавно

насочи своя удар… Смърт!

Сърцето празно бие равно,

не трепна погледът му твърд.

Нима е чудно?… Със тълпата

стотици други пришълци

на лов за злато и венци

при нас захвърлен от съдбата

със дързък присмех той презря

земята ни, езика, нрава,

не пощади той нашта слава,

дори срещу кого в разправа

ръка бе вдигнал — не разбра!

Убит! Земята взе го, паст разкрила

като певеца непознат с душата мила

от тъмна ревност заслепен,

възпят от него със такава чудна сила

и също от ръка безжалостна сразен.

Защо приятелството, трепета любовен

смени той с тоя свят задушен и отровен

        за пламенно сърце и страстен идеал?

Защо с клеветници събра се завистливи,

защо повярва в ласки и слова лъжливи

        той, хората от юноша разбрал?

И прежния венец те снеха и отново

му сложиха венец от тръни, в лаври скрит.

        Но всеки таен шип сурово

в челото славно бе забит.

Отрови сетния му миг тълпа омразна

от подлеци коварни с шепот ядовит

и той — за мъст със жаждата напразна

и със излъгани надежди — бе убит!

 

        Замлъкна чудната му песен,

        не ще отекне вече тя:

        приютът му е мрачен, тесен,

        печат — на гордата уста!

 

А вий, наследници надменни,

потомци на бащи, известни с подлостта,

потискащи със робска сила разорени,

но знатни родове, дошли от древността!

На Свободата, Гения и Славата палачи,

тълпите се край императорския трон!

        Какво за вас и съд, и правда значи —

        за вас кове се царския закон!…

Но има, има божи съд, о, свят развратен!

        И страшен съдия: той бди!

        Той глух е за звънтежа златен

и мисли и дела той знае отпреди!

        Тогава вие пак ще лъжете наверно!

        Но кой ще ви помогне в миг такъв?

И няма да измиете с кръвта си черна

        вий на поета праведната кръв!