Василий И. Богданов
На старицата

В мрака кандилце мъждука едвам.

Гледа Исус от иконата ням.

Къса се майката… Бедната!

В скромен ковчег върху масата там

щерка й спи, ненагледната.

 

Нищо, старице, не връща смъртта.

Попът прочете молитва. Скръбта

мъчи душата, сразената.

Мъртвата утре ще спуснат в пръстта,

в гроба, в земята, студената.

 

Ще я засипят и край. Не плачи,

че дъщеря ти затвори очи

и не повтори пътеката

и участта ти. Неволя вгорчи

твоята младост, нелеката.

 

Няма да бъде с живот пропилян,

няма да вехне с мъж, вечно пиян,

нито на „ласки“ с тоягата

ще я приучва съпруг-грубиян —

скотски до него да ляга тя.

 

А си лелеяла други мечти,

своята рожба отглеждайки ти,

в сладки надежди увлечена:

„В дрехи дантелени тя ще блести,

като дворянка облечена.

 

Влюбен в красивата млада мома,

всеки дворянин би спрял у дома.

Прошка ще молим впоследствие…“

Бог да те пази, старице, сама

не пророкува ли бедствие?

 

Ти ли желаеше страшния път

тя да поеме и своята плът

да осквернява в леглото си,

да я презре и охули светът,

болна да свърши живота си?

 

Стига, старице, че тежък живот

чака бедняка, превърнат на скот,

мъчен от нужди, лишения.

Тя се спаси от ужасен хомот:

по-добре в гроба, студения.