Алексей Плешчеев
Призраци

Мелодии отколешни, далечни

понякога изпълват вечерта.

В тях, оцелели, призивите вечни

трептят на неподкупната черта.

 

И се възправят призраци познати,

мълвят безжизнените им уста

с насмешка: „Бяхме силни и богати,

но легнахме отдавна ний в пръстта,

 

разбрали, че е тленна всяка слава,

че е безплодна земната борба;

че винаги злодеят побеждава,

а честните погубва зла съдба.

 

Спокойно днес в гробовете си гнием,

не може суета да ни смути.

За теб, човеко жив, от болка вием —

че още страдаш и се луташ ти!

 

В живота взираш се с надежда тайна…

Мечтите млади в теб кипят безкрай

и вярваш: работата всеотдайна

е сигурен залог за бъдещ земен рай.

 

Ела, последвай ни в небитието

без прангите на дълг или вина;

спасявай сънищата си, додето

не е попарила душата ти слана!

 

Каква по-хубава съдба от тази —

да слезеш в гроба необезверен…

Съмнението рано ни прегази,

умряхме — преди сетния си ден!“

 

Махнете се, видения проклети!

Не ме влече печалният ви зов —

аз чашата на скърби и несрети

до дъно да изпия съм готов!

 

И вярвам: идеалът не умира,

ще озари света ни с правда той!

Какво, че съм прашинка във всемира? —

Следа оставя всеки честен бой.

 

Махнете се!… А вие, звуци, в здрача

вдъхнете нови сили в мойта гръд!

Дори през кръстни мъки — пак ще крача

със благослов по земния си път!