Николай Некрасов
Откъси от пътните бележки на граф Гарански

Аз славно пътешествах: руският ни край

оригинален външен вид и облик има;

о, не, че във селата кръчмите са рай,

о, не, че писарят в града рушвет не взима —

с грамадни форми тук обайва ни света,

с огромни, несънувани дори простори.

Безбрежно-ширните пространства на степта

ливади се зоват; и плуг да ги запори —

те нямат край! Села из лесове стоят

подобно острови до далнините сини,

красят полето, а очите ви зоват

на работата селска пъстрите картини…

Работи като мравка нашият селяк,

и грубите ръце, лицата загорели

не ме учудват вече — аз от мрак до мрак

във полски труд ги наблюдавам от недели.

Но не мъжете само впримчил е трудът —

дечица, даже бременни жени и баби —

те общо цял живот се трудят и търпят

и тъжно е, че някои са бледни, слаби!

Аз мисля си, че многото гори, земи

ги карат да работят като луди.

Селякът алчен трябва да се вразуми,

че зле за него е тъй жадно да се труди!

С такава цел навярно между тях

мъже в сюртуци немски важно скитат.

На някои камшик в ръцете аз видях…

Добре! Та как ли инак ще ги превъзпитат —

простаците!…

                Какви реки шумят в степта!

Какви гори! Пейзажът руски скоро, боже,

ще затъмни прехвалената красота

на Рейн — кълна се! Но на Франция — не може!

Във Франция аз свойта младост преживях,

пред нея, както казват, всичко свива шия,

но все пак аз пред всички честно си признах:

съвсем не мислех, че такава е Русия!

Природа — бива я! Признавам — красота,

рушвети няма, спах и ядох за петима.

Да! Има средство да пътуваш по света —

със френска кухня и със руско графско име!…

 

Едно е лошо — че навсякъде до днес

със все една и съща приказка негодна

селякът дразни съвестта ми благородна

и моята сиятелна дворянска чест:

помешчик ли е — значи, е злодей, мъчител,

управител — отявлен кожодер, грабител!

Запитам ли коларя: „Кой живее тук?“

— Помешчик… „Добър ли е?“ — Ами, че… бива…

но… „Що братле?“ — Май с малко тежък е юмрук —

като те перне — край!… „Да, хун — с природа дива…“

— А, не, че нещо! Малко е така… гневлив,

но инак е добра душа — това е знайно.

Със нас дори е често ласкав и правдив,

а някога избива зъби — тъй, случайно.

Е, лош — не лош, все пак е поносим,

по-лоши има. Ето — сочи ми коларя —

тук славно селяните се разправяха с един.

„А? Как?“ — Направиха кайма от господаря…

„Как тъй?“ — Ревнивец-мъж накълцал го със стръв

жив — къс по къс, попаднал в лапите му, значи…

„Защо?“ Защо ли? — Имал обичай такъв:

на своя гвоздей чужда шапка да закачи.

„Какво?“ — Ожени ли се някой — първа нощ

жена му по закон ще спи със господаря.

И тръгнал с нея той… Ала народът лош…

Мъжът търпял, не хващал първо вяра,

накрая със сатъра… Но погледнете тук дори:

хей там се вижда хълм. Във къщата над него

живеят четири помешчици-сестри.

Тях селянията за срам и присмех взе ги.

Имението — седем къщи, беднота,

едва се поминуват, каквото и да правят.

Не стига туй, но всяко лято за беда

помешчиците по детенце им доставят… —

за десетина годни селският народ

увеличи се с тридесет и трима души —

не ги е еня, а селякът цял живот

се бъхти и гладува, та се вдига пушек…

 

Навсякъде — едно: кой със слуга ноще

обирничел; кой сгазил мъничко човече…

Неща такива толкоз много чух, че те

ми доскучаха и не ги и пиша вече.

Нима такива са дворяните в Русия?

Аз бях у някои: е, груби са, не крия —

той казва на жена си „ти“, а тя на него „вие“,

ракия, кал, кожуси, воня, мръсотия…

Но има други: дом приличен и богат,

на щерките — роял или фортепиано,

стопанинът със Запада позапознат,

жена му не заспива без романи,

живеят въобще порядъчен живот

и гледат най-прилично, умно на нещата…

Едва ли те държат мужика като скот!

Аз наблюдавах — от каретата — селата,

народния живот — там няма нищета!

Когато в своите имения навлязох,

се сбраха селяни пред моята врата,

реват: „Ура!“ Аз на балкона се показах.

„Доволни ли сте?…“ — „Доволни сме!“ — крещят.

„И от управителя?“ „Да-а!“ Като другари

говорихме, поих ги, после — пак на път…

Убих един бекас в блатата стари,

заминах си. С тях малко бях, ала разбрах:

свободно те играят, пият, а сред тях

управителят ги потупва по плещите

като добър баща и кротък покровител…

И повече — какво?… А ако има днес

любители на бич, на робство и тиранство,

които, плюли на хуманност, дълг и чест,

петнят родината и руското дворянство —

къде си, сатира, със своя бич, къде?

Разглеждах цяло лято руски книги тука —

като копейки стари са изтрити те,

морал изтъркан, безнадеждна скука…

Да! Жалко! Дреме руският свободен ум

А сатирата действува като куршум —

тя да удари и прикритите умее.

О, колко много, много вече й дължи

Европа (може би, отчасти и Русия)

услуги важни…