Антон Делвиг
Смъртно страдание (Селска елегия)

        Аз я познавах: по-прекрасна беше

душата й от прелестното й лице.

        Като че ли предчувствие таеше

за ранния си край. С мечтателно сърце,

към своите роднини ласкава, грижовна

и мила с другите, нещастна беше тя

и като цвят през пролет хладна и дъждовна

                съвсем внезапно прецъфтя.

        Защо? Любов сърцето й погуби,

че в пришълец неверен предано се влюби:

        от хубостта й беше запленен,

        но в друга се увлече подир ден.

Напусна този край. Тя беше унижена.

Какво по-страшно от любов несподелена,

                от проста, искрена любов?

Стаи дълбоко безответния си зов.

Потънала в сълзи, безмълвната си мъка

не довери на ничие сърце.

                Непоносимата разлъка

        попари скоро нейното лице.

Край гроба на баща си все по-често бдеше.

Отиваше сама на края на града.

Без сълзи в миглите, без ропот тя седеше

        и сякаш символ на Търпението беше,

                усмихвайки се и в беда.