Виктор Суворов
Последната република (5)

5

Пък и бъбривостта на Жуков в случая е някак странна. Великият пълководец е пазил тайната чак до смъртта си. И четвърт век след смъртта си. Колко възможности само е имал да каже на народа истината за арабския жребец и падането на Сталин!

След смъртта на Сталин Жуков е разказвал на различни хора безброй гадости и глупости за починалия вожд. Разказвал е на писатели, на журналисти, на историци, на бивши колеги и подчинени, разказвал е на роднини и познати, разказвал е на цяла тайфа негри, които обработвали по плантациите на Жуков мемоарите му, вместо него си спомняли и размишлявали. Жуков е разобличавал Сталин по конгреси и пленуми, заклеймявал го е пред широки и тесни аудитории. Жуков е обяснявал как Сталин не разбирал природата на съвременната война и ролята на Генералния щаб, как се стъписвал в критични моменти, колко глупав инат и най-обикновен страх проявявал, как не искал да види действителната картина и да прави изводи от докладите на разузнаването.

Но за арабския жребец не се е изпускал.

Дузина години след смъртта на Жуков, по време на управлението на Горбачов, се надигна втора антисталинска вълна. И хората си спомниха още какви ли не гадости. Но за падането не си спомни никой.

Умната и практична дъщеря на великия пълководец Мария Георгиевна откриваше нови и нови забранени от цензурата фрагменти от „първоначалния ръкопис“ на мемоарите на великия пълководец, но това късче не се намираше и не се намираше.

Механизмът на създаването на така наречените „мемоари на Жуков“ е доста добре изследван. Първата среща на Жуков със старши научния сътрудник на Военнонаучното управление към Генералния щаб при Министерството на отбраната полковник В. С. Стрелников се е състояла на 20 декември 1958 година. Пикантността на ситуацията е там, че мемоарите на стратега от запаса са лична работа, но тези мемоари са били създавани в работно време от полковници от Генералния щаб и Главното политическо управление, от служители на архиви, академични институти и много други структури и учреждения. А без ръководната и направляваща роля на Централния комитет на комунистическата партия такова усърдно сътрудничество би било съвършено изключено.

Ето един разказ за самото начало на работата върху великия шедьовър на военната мемоаристика: „Маршалът помоли Стрелников да подготви периодизацията на войната. Скоро той се запозна с два нейни варианта и одобри първия от тях. Пълководецът помоли събеседника си да подготви писмен план на неговите бъдещи мемоари. Поредната среща се състоя след седмица. Освен плана на бъдещата книга офицерът донесе от библиотеката при Военната академия «Фрунзе» проект на програмата по история на съвременното военно изкуство…“ (В. С. Астраханский. „Библиотека Г. К. Жукова. История, судьба, реконструкция“. М., Архивно-Информационное агентство, 1996).

Същото можем да прочетем и у други възторжени автори, например в работи на В. В. Карпов („Маршал Жуков“. Опала. Литературная мозайка. М., 1994). За всичко това се пише с умиление: ето виждате ли колко сериозно се е отнасял пълководецът към написването на неговата книга!

Но нежните магарешки ушички не са могли да се скрият напълно. Връхчетата им стърчат. Великият стратег „помолил“ полковника да му помогне за подготвянето на периодизацията на войната. Полковникът разбрал молбата правилно. Помощта му се изразила в това, че старателният полковник свършил самостоятелно цялата работа. И то не как да е, а в два варианта. За всякакви вкусове. Личният принос на стратега е бил сведен до съгласието му с един от предложените варианти.

По-нататък великият стратег „помолил“ да му подготвят писмен план за бъдещия шедьовър: я сега, полковник, прецени какво трябва да си спомням, за какво трябва да размишлявам.

Полковникът се случил съобразителен. Бързичко нахвърлял плана. А освен това проявил инициатива. Вече без никакви подсказвания и молби донесъл проект на програмата, по която щяла да се изучава историята на войната във Военната академия „Фрунзе“. По-нататък — като на партийно събрание: Има ли някакви предложения? Да се приеме за основа! Има ли против? Приема се. Някакви допълнения или изменения?

Основният контингент учащи във Военната академия „Фрунзе“ са ротни командири, т.е. старши лейтенанти и капитани. Тук-там някой и друг майор. През 1958 година това са били хора, които са станали офицери седем-осем, че и десет години след войната, т.е. всички без изключение невоювали. Полковникът от Военно-научното управление при Генералния щаб би могъл да предложи в основата на мемоарите на великия пълководец да залегне програмата за обучение на учащите в Академията при Генералния щаб. Там се учат предимно перспективни полковници, минимум командири на полкове. Те изучават същата война, но на по-високо ниво. През 1958 година това са хора, които в болшинството си са участвали във войната.

Но полковник Стрелников е решил да не усложнява ситуацията и в основата на спомените и размислите на гениалния пълководец залегнало нещо по-простичко. Така върху гранитната база на програмата за обучение на младшите офицери била издигната сияйна надстройка.

Да не би да се отклонихме от генералния курс?

Ни най-малко. Става дума за това, че проклетата цензура се е намесила и е отрязала фрагмента за падането на Сталин от арабския жребец и едва по-късно, след много години историческата правда е била възстановена и е възсияла в първоначалния си блясък.

Можем да се съгласим с това.

А можем и да възразим: цензорът с дългите си ръждиви ножици се включва в работата последен. А преди да започне усърдно да кълца страници и глави, пълното и дословно съдържание на ръкописа на това гениално творение е било известно на ръководството на Министерството на отбраната, на Генералния щаб и на всички подчинени им структури: на Института по военна история, на Военноисторическия отдел при Военно-научното управление и т.н. Освен това: на личния секретариат на Брежнев, на главния идеолог на Политбюро на ЦК на КПСС Суслов и на всички подчинени нему структури, както и на Главното политическо управление на Съветската армия и пр., и пр. Ръкописът е бил изучаван досконално едновременно в четири отдела при ЦК на КПСС: по пропагандата, по административните органи, по културата, по науката. Тези отдели са били ръководени съответно от другарите Степаков, Савинкин, Трапезников, Шауро.

Вие, младите, не сте в състояние да разберете какво се крие зад тези невзрачни названия. Обяснявам: Отделът по административните органи при ЦК на КПСС например изцяло е контролирал дейността на въоръжените сили, като се започне от Министерството на отбраната и Генералния щаб, Министерството на външните работи, КГБ, Министерството на вътрешните работи, Главното разузнавателно управление; на този отдел са били подчинени всички съдилища, като се започне от Върховния, прокуратурата, като се започне от Генералната, затворите, концлагерите, правните органи, всички задгранични учреждения на Съветския съюз: посолствата, консулствата, търговските представителства и мисии, постоянните представителства при ООН и какво ли още не.

И да не си помислите, че другарят Савинкин, който е държал всичко това под контрола си, лично е чел текста на ръкописа на „най-правдивата книга за войната“. Нищо подобно. За тази цел той си е имал подчинени структури, в които са работели значителен брой твърде високо платени слуги на народа. И всеки е имал в ръцете си текста. Да не говорим пък за разните „помощници“ на Жуков — полковници, консултанти, специални редактори и пр., и пр. И ако цензурата е изрязвала нещо, все някой от тези идеолози, помощници, редактори и съавтори би могъл да си спомни в разцвета на така наречената „гласност“: ами знаете ли, в ръкописа имаше един много интересен момент — за падането на Сталин…

Но никой — нито при Хрушчов, нито при Брежнев, нито при Андропов и Черненко, нито при самия Горбачов — не си е спомнил за бъбривия син на Сталин и за арабския жребец.

И това не е краят на историята. В създаването на мемоарите на Жуков са участвали задружни и не толкова задружни колективи, случвали са се конфликти на интереси между различни лица, групи, групировки и всевъзможни структури. Всеки иска да папка. Както винаги у нас, както във всяко крупно дело, са се вихрели неимоверна бъркотия и нехайство. Покрай безбройните копия на ръкописа, заснемани за различни учреждения и организации, разни хора са въртели свой бизнес — самостоятелно са копирали ръкописа и са го продавали на чужденци. Стигнало се е дотам, че завеждащите четирите отдела при ЦК на КПСС са се обърнали към секретариата на ЦК с искането да се направи проверка и да се сложи край на безобразията.

Проверката е започнала на нивото на председателя на КГБ Ю. Андропов, който на 27 септември 1968 година докладва на ЦК на КПСС: „Не са били взети мерки, изключващи разпространяването на ръкописа, както и запознаването на странични лица с текста… Размножаването на ръкописа в такова голямо количество екземпляри не е било необходимо… Не е изключено копия от ръкописа на Г. К. Жуков да са се озовали зад граница. В хода на проверката са разкрити факти на нарушаване на финансовата дисциплина…“

Нека обърнем внимание на забележката за финансовата дисциплина. Да речем, че Жуков сам е писал книгата и е направил някакво разхищение — например купил е не едно шишенце, а цяла кофа мастило. Пука ли на някого колко пари има в неговия джоб?

Но незнайно защо с този въпрос изведнъж се захваща КГБ. На нивото на председател на КГБ, който при това е и кандидат-член на Политбюро. Това означава, че сътворяването на мемоарите е било не лично, а държавно дело — за осъществяването на въпросния грандиозен проект са били отпуснати държавни парички. И то доста.

От декларацията на Андропов следва, че многобройните съавтори на стратега са си пълнели джобовете с отпуснатите за това начинание народни копейки в достойни за споменаване количества. Освен това са търгували и с ръкописи.

Зорките компетентни органи са допуснали недоглеждане. Затова призованият да отговаря другар Андропов смекчава картината: не е изключено копия от ръкописа… Вместо открито да си признае: службата се е изложила, ръкописът е бил изтърван.

Мисълта ми е, че дори и в чужбина са се разпространявали копия и най-любопитните откъси са били публикувани по разни списания. А къде по-интересен фрагмент от този: тъпият Сталин, пред когото е треперила цяла Европа, взел, че се метнал на кон и паднал! А шантавото му синче взело, че пошепнало за случката само на ушенцето на Жуков, а пък дрънкалото Жуков разтръбил за това по целия свят!

Ето това се казва материал за първа страница! Какъв смях е щял да падне! Как са щели да подскочат тиражите!

Но такъв фрагмент в истинския първоначален ръкопис на мемоарите на Жуков не е имало. Ръкописът е минал през хиляди ръце, включително и вражески, но никой не е прочел нищо за арабския жребец.

Появява се обаче „Последната република“ с нейния ехиден въпрос и ето че полковник Маслов внезапно получава озарение: ами че аз бях инструктор на Сталин по езда! Едва сега храбрият кавалерист си припомня с всички подробности тайните уроци на манежа и техния печален край. Припомня си ги след петдесетина години гробно мълчание. Преди това е имал бяло петно в паметта.

А след него, не щеш ли, и дъщерята на Жуков Мария Георгиевна радостно възкликва: ау, вижте какво намерих! Проклетата цензура го е изрязала, но ръкописите не горят!

И тутакси в мемоарите на Жуков се появява допълнението: дойде, видите ли, времето да кажем истината на народа.

Хайде за миг да допуснем, че цялата тази история е чиста истина. Какво се получава тогава? Под строга тайна синът на Сталин е разказал на Жуков нещо, което не е бивало да разказва на никого. А Жуков го е разтръбил по целия свят.

И то не как да е, а в печатен вид с превод на всички възможни езици. И все пак той е бил Върховен главнокомандващ в най-кървавата война в историята на човечеството. Все нещо свято трябва да остане.

Но Жуков и тук отмъстително мърси, разказва мерзости, които са му били съобщени под строга тайна.

Ако целият този сюжет е чиста истина, излиза, че Жуков е дърдорко и клюкар.

През декември 1942 година Жуков лично е ръководил операцията в района на Ржев. За грандиозното настъпление са били събрани 33 армии, в това число 23 общовойскови, 3 ударни, 1 танкова, 4 въздушни и 2 резервни, без да броим отделните корпуси, дивизии, бригади, полкове и стотиците хиляди войници от маршовото попълнение. Жуков е хвърлил в сражението 3290 съвършено нови танка, над хиляда самолета, 24 хиляди оръдия и минохвъргачки.

Жуков е провалил операцията.

Жуков е похабил милиони снаряди и стотици милиони патрони.

Жуков е загубил почти всички танкове и стотици самолети.

Загубите на войските са 215 хиляди убити, осакатени и ранени. При нулев резултат. Това сражение надхвърля всичко познато на световната история.

Жуков не е просто участник в него, а главен негов инициатор, организатор, вдъхновител и ръководител. За това грандиозно сражение великият стратег напълно е забравил.

Виж, падането на Сталин от арабския жребец си спомня добре и го описва с удоволствие.

Макар че не го е видял лично.

Ето колко струва този шедьовър на военната мемоаристика: стратегът не е разказал за грандиозни операции, но клюки — да, разбира се.

Кое обаче е по-важно за кремълската пропаганда: сражението под ръководството на Жуков или дребният епизод от живота на Сталин, който е известен само от слухове?

По-важна е клюката.

Защото тя крепи главните устои на цялата комунистическа идеология: Съветският съюз бил спечелил войната, Сталин бил вярвал в победата и се бил радвал заедно с всички. От радост дори мислел да приеме парада, само дето една дреболия му попречила…