Виктор Суворов
Последната република (20)

7

Нека първо обърнем внимание на онова, което се вижда с невъоръжено око. Първо — на удостоверението на участник в Парада на победата под номер 1. Не 213 или 1341. Номерът 1 издава не само наглост, но и глупост. Другарю полковник, трябва да се работи по-внимателно.

Както и да е, дреболия. А ето нещо по-сериозно: през 1941 година Маслов е представен за орден „Слава“ трета степен. Но този орден е войнишки. С него са награждавали редници, сержанти и старшини. Имало е една категория офицери, които можело да бъдат наградени с този орден: младшите лейтенанти от авиацията, тъй да се каже, редниците от небето. А той не е младши лейтенант. И не е в авиацията.

И друго: през декември 1941 година нашият герой-кавалерист бил представен за орден „Слава“, който е бил учреден… на 8 ноември 1943 година.

Около ордена „Червена звезда“ също има странности. Командващият 33-та армия генерал-лейтенант Маслеников не е свалял от гърдите си този орден и не го е окачвал на гърдите на лейтенант Маслов. Защото Маслеников никога не е командвал 33-та армия и не е имал никакво отношение към нея…

Тези дребни несъответствия са очевидни за всекиго. Стига да се вгледа в дреболиите. Ветеранът от войната фронтовият старшина-картечар Сергей Антонович Бутурлин е решил да копне по-надълбоко. Изяснил е следното.

1. Най-високият воински чин на „полковник“ Маслов е лейтенант. Този чин му е отнет през 1945 година по присъда на военния трибунал при Групата съветски окупационни войски в Германия. По-просто казано, той не е полковник и дори не е лейтенант.

2. Маслов не е участвал в парада на Червения площад на 7 ноември 1941 година. От септември 1941 до 16 април 1942 година включително той се е намирал на Урал.

3. През 1941 година не е бил на фронта. Не е воювал край Москва. Не е служил в Първи и Втори гвардейски кавалерийски полкове. Не е доставял донесения на генералите Белов и Доватор.

4. На фронта е бил три месеца, от май до август 1942 година. След което е изчезнал безследно.

5. Не е удостояван с правителствени награди. Орденът „Слава“ трета степен №763027 не е негов. И орденът „Червена звезда“, с който се е хвалел Маслов, не е негов. Този орден никога не е бил и на армейски генерал Маслеников, който уж го бил свалил от гърдите си.

6. Удостоверение на участник във войната серия 3 №092488 с печат на военкомата на град Одинцово е постъпвало във военкомата, но не е издавано на никого, изчезнало е от военкомата непопълнено, тъй да се каже, изчезнало е безследно. Маслов сам е издал това удостоверение на свое име. Както и удостоверението на участник в Парада на победата под номер 1.

7. Легендарният кавалерист Маслов, „познат на почти цялата армия, познат дори в Кремъл“, не е имал късмета да участва в Парада на победата на Червения площад. Имало едно възпрепятствало го обстоятелство. По това време храбрият ездач е излежавал десетте си години. Приемал е своя Парад на победата на наровете или под тях.

А най-интересното е, че след като излежал цялата си присъда, гражданинът Маслов не е бил реабилитиран, съдимостта му не е била снета. Този факт ни разкрива нови, още по-интересни неща. От петте милиона съветски войници и офицери, попаднали в плен, към края на войната са останали живи около два милиона. Властите успели с измама и сила да върнат милион и половина в Съветския съюз и да ги вкарат в лагерите. След Сталин всички, които преживели и това, били пуснати, реабилитирани, съдимостта им била снета. А нашият герой си излежал присъдата, но не бил реабилитиран. Това говори, че е бил осъден не защото просто е попаднал в плен, а за нещо по-сериозно. Честно си е спечелил десетте години.

Точката на тази история постави моят отдавнашен достоен противник заместник главният редактор на „Красная Звезда“ полковник Виталий Иванович Мороз, като публикува звучна като плесник статия за този мошеник: „Не, Сталин не се е готвел да приеме Парада на победата, яхнал бял кон. С. Н. Маслов е измислил легендата как лично бил подбрал за него кротък кон и бил станал неволен свидетел на гафа, който се получил с Върховния“ („Красная Звезда“, 21.03.2003).

А спорът, ще напомня, не е дали Сталин е падал от коня, или не е падал. Това е дреболия. Спорът е за друго: дали през 1945 година Сталин е разбирал, че неговото дело е загубено окончателно и безвъзвратно, или не е разбирал?

Проблемът не е бил в умението му да язди, а в липсата на повод за тържествуване. По онова време на парада спокойно минавали без коне. На 7 септември 1945 година бил проведен парад в Берлин с участието не само на части на Червената армия, но и на съюзнически войски: британски, американски, френски. Парада приемал Жуков. Без кон. Било е някак неудобно в края на първата половина на XX век да се киприш на кон пред американските коли. Други са били вече времената.

И на 24 юни 1945 година на парада в Москва, без ни най-малко да се омаловажава значението на момента, напротив, придавайки му ново звучене, е можело проблемът с неумението да се язди да се реши радикално: чисто и просто като се изключи завинаги конят от репертоара на военните паради.

* * *

Без да влизат в спор по същество, моите противници използваха косвено доказателство: Сталин горял от желание да приеме парада! Той се готвел! Той се опитвал! А щом е така, от това неумолимо следва, че Сталин е споделял радостта от победата с тълпата, с целия свой измамен, наплашен, потиснат, осакатен, развратен и нравствено убит народ.

Но това доказателство има малък недостатък: първоизточниците. Те са два — живият свидетел и документът.

Свидетелят, „полковник“ Маслов, се оказа самозванец, мошеник и нехранимайко.

А документът — „първоначалният ръкопис“ на мемоарите на Жуков — е писан от също такива нагли и глупави мошеници и нехранимайковци. На всичко отгоре са и самозванци. Маслов се е представял за полковник, а полковниците, които са съчинявали „първоначалния ръкопис“ на мемоарите на Жуков, са се представяли за маршали.