Виктор Суворов
Последната република (189)

1

Мислех си: когато излезе „Ледоразбивачът“, ще ме засипе цял каменопад от критика. Но сгреших. Не прецених правилно. Изложих се. Нямаше каменопад. Какъв ти каменопад: никой не хвърли дори малко камъче в моята градина. Чак да ти стане обидно.

Вярно, имаше статии, на пръв поглед разгромяващи: „“Ледоразбивач" в пролетна локва", „“Ледоразбивачът" е поел на таран", „Огнярят от «Ледоразбивачът»“, „С «Ледоразбивач» по историческата правда“, „Заседнал в ледовете на студената война“, „“Ледоразбивач" в овча кожа", „Овцете са подвели автора на «Ледоразбивачът»“, „Дупкоразбивачът“, „Време е да потопим «Ледоразбивача»“ и пр., и пр.

Имаше разобличителни научни конференции. Имаше разгромни книги и унищожителни филми. „Ледоразбивачът“ бе опровергаван от първия (и същевременно последния) президент на СССР и от седмина (един след друг) руски министър-председатели.

В отговор на „Ледоразбивачът“ министърът на отбраната на Руската федерация армейски генерал Грачов издаде гръмовна заповед за усъвършенстване процеса на изучаване на военната история във въоръжените сили. Не помогна — наложи се министърът да издаде още една заповед, още по-страховита. Абе какво ти министърът…

На „Ледоразбвачът“ реагира президентът на РФ с поръчение №Пр-319 от 28 февруари 1995 година. За да изпълнят волята на всенародно избрания, учените другари изненадваха света със свръхтежки томове. Държавната дума прие резолюция от 27 май 2005 г., а Върховната рада на Украйна дори сътвори антиледоразбивачен закон: да защитим историческата правда!

Обвиняват ме, че се опитвам да пренапиша историята. На това смирено отговарям: то пък да имаше какво да пренаписвам.

Още не могат да напишат официална история на войната. Въпреки усилията на многохилядните учени колективи, похарчените милиарди и изтърваните десетилетия. Официална версия няма и не се очаква да се появи.

Но народните избраници призовават избралите ги народи да защитават историческата правда… която липсва. Която никой не успява да съчини.

И над страната се разнася повикът: да защитим онова, което липсва! По законов ред! Да се опълчим срещу очернителите! Да създадем нови държавни структури! Да отпуснем още десетина вагона пари за това свято дело! Да напълним гушите и на чуждестранните си съмишленици!

А на тях, на чуждестранните храненици, това им дай. Да ги поканят в Москва. И като напълнят гушите, да рушат с чистите си ръце и хладните си глави моите ръждиви бордове, да гърмят по мен с всичките си калибри.

На всеки долетял чужбински мераклия, който се е наел да потапя „Ледоразбивачът“, в Москва му постилат червен килим от Шереметиево до Грановитата палата. Министерството на отбраната, Министерството на външните работи, СВР^[1], ГРУ и другите също толкова почтени организации разтварят (незнайно защо) пред задграничните критикари непристъпните двери на своите съвършено секретни архиви. И се надигат антиледоразбивачни вълни, пенят се, но не уцелват моите бордове.

Та нима това не е критика?