Виктор Суворов
Последната република (125)

5

И недейте, гражданино министър, да се подигравате на количеството на Т-35: „Имало е цели 61!“. Оставете това високомерно презрение. По-добре си задайте въпроса: а колко танкове бихте искали да сме имали през лятото на 1941-а?

За Министерството на отбраната на Русия 61 е смешно число. Над такова число на Министерството на отбраната му е весело да се глуми. Ако танковете Т-35 са били 100, нямаше да са много повече. Мисля, че умниците от Министерството на отбраната на Русия щяха да се присмиват и на това число. Тогава колко танка Т-35 биха искали да видят в Червената армия през лятото на 1941 година? 300? 700? 1000?

А за какво е бил нужен той в такива количества, след като в Червената армия вече се е бил появил КВ?

Вижте какво, граждани стратези, другарят Сталин не е бил по-глупав от безгрижните баскетболисти, които по недоразумение ръководят Министерството на отбраната на Русия. Във всички страни в света след Първата световна война са били обсъждани пътищата за развитие на танковете. Представяли са си танка на бъдещето голям и с много оръдия. Нищо чудно — пред очите им е било изображението на броненосеца и линейния кораб: голям, с оръдия, насочени на всички страни. Именно такъв си представяли и танка на бъдещето — миниатюрен броненосец.

Многокуполни танкове се разработвали във Великобритания, във Франция, в Германия, в Япония. Но работата не е стигнала по-далеч от експерименти и единични образци. Най-много е напреднал по този път Съветският съюз. Бил е създаден Т-35 — най-мощният сред всички подобни нему аналози. За разлика от тях този танк е бил произвеждан серийно.

Но Сталин не е бързал. Произвеждал е 9 танка Т-35 годишно. Средно. Най-малко през 1932 година — 2. Най-много през 1936 година — 15. След това производството постепенно е било спряно. За какво са били нужни повече? Ако внезапно ни нападнела Румъния или, да речем, Естония, вероломното нахлуване е можело да бъде отблъснато и без тези танкове. А по нашите граници не са се виждали по-страшни врагове от Полша. Никак не ми се вярва Полша в онези години да е замисляла поход до Урал и отвъд него.

Танковете Т-35, с които е разполагала Червената армия, са били напълно достатъчни за бойната подготовка, за изучаване на възможностите на тежките танкове, за отработване на начини за тяхното бойно приложение, за трупане на опит в експлоатацията им, за изясняване на техните силни и слаби страни. Била е създадена тежка танкова бригада. Между другото, единствената в света. (В Съветския съюз е имало 4 тежки танкови бригади, но останалите 3 са били въоръжени с танкове Т-28.) Тази бригада освен прякото си бойно предназначение е служела като база за подготовка на кадри и мобилизационен център за разгръщане на нови танкови части в периоди на заплаха отвън и по време на война.

Най-важното: образецът за серийно производство в Съветския съюз е бил отработен, серийното производство е било организирано. Удари ли ни война — ще строим стотици и хиляди. Не ни ли удари — къде ще ги дяваме? На туршия ли ще ги правим? Не е ли по-добре да създадем добър образец, да подготвим производството и да произвеждаме малки серии, като насочим ресурсите за разработване на по-модерни образци?

Именно така е постъпил Сталин. Ако ей сега, в момента избухне война, ще започнем масово производство на тежък Т-35 и среден Т-28. Промишлеността е подготвена за масово производство. Но война няма, затова произвеждаме по-малко.

Всички сили и средства — за създаване на още по-мощни и модерни образци. И през 1939 година те са били създадени: Т-34 и КВ. И ето, ако в този момент избухне война, ще произвеждаме най-добрите в света тежки и средни танкове, а не онези, които сме разработили в началото на 30-те години.