Виктор Суворов
Последната република (113)

7

Армията на Финландия през зимата на 1939–1940 година е използвала с голям успех британските „Викърси“. Въпреки че те са имали слабички 37-милиметрови оръдия. И нито един съветски генерал не казва, че „Викърсите“ с 37-милиметровите оръдия през 1940 година са били остарели. Как тогава нашите Т-26 са могли да остареят към 1941 година?

Основата на отбраната на финландската армия са линиите от инженерни заграждения, прикрити с огъня на дълговременните железобетонни огневи съоръжения, добре вписани в местността и замаскирани. А между тях сноват леките „Викърси“: стреля от засада и замира на място, през нощта сменя позицията си и отново очаква жертва. Като снайпер.

Ако Червената армия през 1940 година бе създала покрай западните граници непрекъсната линия от окопи и инженерни заграждения и бе използвала своите „остарели“ Т-26 в качеството на подвижни и неподвижни огневи точки, щеше да бъде невъзможно тази отбрана да бъде пробита. Особено ако линията на окопите се е опирала на мощните железобетонни укрепени райони по „Линията Сталин“.

Може да наричате Т-26 остарели, но това нищо не променя, защото 200 стрелкови дивизии с остарели танкове е по-добър вариант от 200 стрелкови дивизии изобщо без танкове. Пехота с танкове винаги е по-силна, отколкото пехота без танкове. При всякакъв вид бой: в отбрана, в контраудар, в настъпление, при пробив на отбрана, при преследване на противника, при всяка друга ситуация е по-добре да имаш танкове, отколкото да нямаш.

Собственият, а не присъединеният, отделен танков батальон в ръцете на командира на всяка съветска стрелкова дивизия е бил нещо като коз. При всяка критична ситуация танковият батальон е служел като стоманен скелет, около който е можело да се организира всякакъв вид бойна дейност.

Противотанковата отбрана на съветските стрелкови дивизии е била наистина непробиваема. Всеки командир на батальон е имал собствен противотанков взвод — две 45-милиметрови противотанкови оръдия, които на първия етап от войната, до Сталинград включително, са можели да противостоят на всякакви германски танкове. В бойна ситуация командирът на батальона е прехвърлял тези оръдия на най-опасното направление в помощ на ротата, която е била в най-тежко положение.

Освен това командирът на всеки стрелкови полк е разполагал със собствена противотанкова батарея — 6 също такива оръдия. Той не ги е делял по равно между своите батальони, а в критичен момент от боя ги е прехвърлял на най-застрашения участък в помощ на батальона, по който противникът е нанесъл главния си удар.

Освен това командирът на дивизията е разполагал със собствен противотанков дивизион — 18 също такива оръдия. И той не е разделял тези оръдия между своите стрелкови полкове, а е изчаквал да се определи направлението на главния удар на противника. И щом е видел къде е най-горещото място, е хвърлял там своя противотанков дивизион.

Общо във всяка съветска стрелкова дивизия е имало 54 противотанкови оръдия: 18 в ръцете на командирите на деветте стрелкови батальона, 18 в ръцете на командирите на трите стрелкови полка и 18 в ръцете на командира на дивизията.

Тази организация е позволявала противотанковите оръдия да не се разпръсват по фронта на дивизията, а последователно да се концентрират усилията им по направлението, което на конкретния етап е било най-опасно.

Освен това командирите на стрелковите полкове са използвали срещу танковете 76-милиметрови оръдия, а командирът на дивизия — двата артилерийски полка. На въоръжение в тези полкове освен всичко друго е имало 76-милиметрови оръдия на Грабин. Част от тях през първите месеци на войната са били пленени от германската армия и са станали най-мощните германски противотанкови оръдия от първия период на войната.

Нито германската, нито някоя друга армия не е имала нищо подобно и равно на това.

А освен цялата тази артилерия всеки командир на съветска стрелкова дивизия е можел в критичен момент да придвижи към заплашеното направление свой отделен танков батальон — 54-те танка Т-26.

Т-26 е все едно 45-милиметрово противотанково оръдие, но самоходно, с картечници, прикрито с макар и лека, но броня.

Тези почти 200 съветски стрелкови дивизии с танкове (повтарям: освен мощните танкови съединения) са можели да бъдат твърде сериозна сила в случай на внезапно германско нападение. Със собствени танкове на разположение всяка стрелкова дивизия е можела бързо да организира на всяко място непреодолима отбрана, като използва Т-26 като бронирани противотанкови оръдия, като ги поставя в засади и ги използва в качеството на вкопани в земята неподвижни огневи точки или в качеството на подвижен противотанков резерв.

Но това не е станало. И отдавна е време да зададем въпроса: защо? Време е и да намерим виновника.

* * *

През лятото на 1941 година изведнъж се оказва, че съветските стрелкови дивизии нямат собствени танкове Т-26. И нямат в състава си собствени танкови батальони. Винаги били имали, но като избухва войната — не. Пехотата е останала без танкове. Как е могло да се случи това? Къде са се дянали? Чия е била вината?

Не на мен задавайте този въпрос. А на именития пълководец. Никой обаче не е озадачил пълководеца с такъв въпрос. И самият той го е заобиколил.

Бедата не е, че Т-26 е бил лош танк, а че през пролетта на 1941 година по заповед на Г. К. Жуков всички танкове Т-26 са били отнети от стрелковите дивизии. И са били използвани не по предназначение.

За това свое престъпление спрямо Червената армия Жуков не е пожелал да си спомня. Не е и размишлявал по този повод. По-удобно му е било да обяви многото хиляди съветски танкове за леки и остарели и с това да закрие дискусията.