Виктор Суворов
Последната република (16)

3

Разказвам всичко това, за да натъртя на следното.

Некрасивата история за ужким падането на Сталин от коня има предистория. След малко проточилото се встъпление се връщаме към нея.

След войната Сталин, не издържал фукните и крадливостта на Жуков, запраща „маршала на победата“ да командва отначало Одеския военен окръг, после — Уралския.

И ето че на 1 май 1951 година на централния площад на Свердловск се случва нещо крайно неприятно. Жуков приема парада на Уралския военен окръг. На породист жребец на име Малчик той обхожда войските. Но конят под него изведнъж започва да играе и танцува на място. Жуков го удържа. Но в следващия миг конят се изправя на задни крака и пада по гръб. Жуков се просва на асфалта, фуражката му, ордените и медалите се разпиляват. Той скача и закрещява: „Ездачът не е виновен! Виновен е конят!“.

Към стратега се втурват ординарци и адютанти, довтасва кола на „Бърза помощ“. Хващат коня, усмиряват го, отвеждат го. Вдигат Жуков, отръскват го и го завеждат на трибуната.

Това се случва не на някой манеж по време на нощна тренировка, а по време на парад. И хиляди хора виждат това.

Конят незабавно е изпратен на заточение — в 5-и ремонтен завод на Уралския военен окръг. На изключително красивия ездитен кон надянали хамут и го впрегнали в каруца. Чак до кончината си той теглел не твърде ароматни вещества.

Нека повярваме на Жуков: ездачът не е виновен, виновен е конят.

Но да зададем въпроса: а кой кого е избирал? Ездачът коня или конят ездача? Как е могло да се случи старият кавалерист Жуков абсолютно нехайно да се отнесе към подготовката за парада? Хем това е работа от държавна важност. Ако конят е бил млад и буен, нима не е можело да се подбере друг? Ако конят е бил недостатъчно трениран, е трябвало упорито да го тренират.

Или да се откажат от него. Кой е трябвало да се занимава с това?

В живота всичко се случва. Нека е виновен конят. Уплашил се, взел да буйства. Но трябвало ли е да се отмъщава на коня?

Самият Жуков не си е спомнял и не е размишлявал за този случай. Но хиляди хора не са го забравили. Народната памет е по-силна от архивите. Четирийсет години по-късно в Екатеринбург е заснет документален филм за този случай — „Хамут за алестия кон“. Един стар приятел, уралският журналист Андрей Кулик, ми изпрати този филм. Препоръчвам го на широките народни маси.