Виктор Суворов
Последната република (188)

4

Сега един въпрос към господин Третяков, който с широкия си жест решително отвори вратите към голямата наука пред великия изследовател Барановски. Същия въпрос задавам и на президента на Академията на военните науки армейски генерал Гареев, който рекламира пред целия свят откритията на Барановски. Господа, вие имате ли представа колко души са живеели в Полша, Франция и Югославия по онова време?

Бързам да ви съобщя: населението на Полша към 1 септември 1939 година е било 34 милиона и 662 хиляди души (Goralski R. „World War II Almanac. 1931-1945“. London. Hamish Hamilton, 1981, P. 89).

Но не всички те са попаднали под властта на Хитлер. Тези милиони са били поделени между Хитлер и Сталин. Под контрола на Хитлер попадат 17,2 милиона поляци. Така че 100 милиона полски войници под знамето на Хитлер е едно теоретично изхвърляне на господата Третяков, Гареев и възпявания от тях Барановски.

Населението на Франция през 1940 година е било 41,6 милиона души. От тях 23 милиона са попаднали под окупацията на Германия, останалите са били извън германската окупационна зона. Дори всички бебета от женски пол да са били въоръжени, Хитлер пак не би успял да събере 100 милиона френски бойци.

Населението на Югославия през 1941 година е било 17,2 милиона души. Така че и в Югославия Хитлер по никакъв начин не би могъл да събере 100 милиона бойци.

А в останалите Норвегии, Нидерландии и Гърции пък хич не може да се събере народ като за гареевско-третяковския размах.

Ето я истинската дълбочина на руската военнонаучна мисъл. Именно с такива пресмятания нашите сериозни историци и независими газети стряскат прогресивното човечество. Само един проблем вълнува уважаемите автори: как да пробутат на читателя тези творения? Вестника го прочиташ и го хвърляш, затова народът трябва да прочете тези откровения и в книга. Но ако ученото племе се подпише със собствените си имена, кой би купил такава книга? И мъдрите народни учители се сещат: ще оформят книгата също като „Ледоразбивачът“. За заглавие пък слагат „Ледоразбивачът-2“, автор — Виктор Суровов. Народът граби. После плюе…

Нашите генерали, сериозните ни историци и независимите редактори се държат като дребни спекуланти. Някога, в едни далечни години, когато мъжки чорапи в съветските магазини просто не се продаваха, камо ли пък да намериш прилични, в един безистен на „Крешчатик“ си купих чудни чорапки. С чужбинска опаковчица. Шик. Паричната и цигарена дажба на студентче във втори курс в онези времена беше 10 рубли и 80 копейки месечно. Е, бухнах аз цялата десетарка. 80 копейки запазих за паста за зъби и боя за обувки. В общежитието гордо разкъсах шумолящата опаковка, а там — парченца красив плат, грижливо подредени.

Имаше и други трикове. Из тъмните улички на републиканските столици и пристанищните градове нахакани търговци продаваха истински дънки. През 60-те години един инженер получаваше 120 рубли на месец, взводен командир с чин лейтенант през първата година на офицерската си служба — 180. А истинските дънки можеха да струват и 150, и 200 рубли, че и повече. И тях ги продаваха в опаковка. Но за да няма измама, краят на опаковката беше леко разкъсан, та да можеш да пипнеш и плата, и капсите, да намокриш плата — дали дънките не са менте, дали няма да потече боя от тях.

Ами меренето? Естествено, заради запазването на чужбинската опаковка това беше невъзможно. Ще ги мериш, след като ги купиш. Ако трябва, ще ги свиеш. Или ще ги покиснеш във вода. Размерът не е проблем. Стига да ги имаш тези дънки. После все някак ще се оправиш.

Но и с дънките можеха да те измамят.

Аз бях изпатил и вече не купувах нищо от спекуланти, но един мой приятел се полакомил по опаковката, платил цяла лейтенантска заплата, вкъщи разпечатал опаковката, а в нея — истински американски дънки, дори с кожено етикетче на задника. Дребното неудобство било, че тези задокеански панталонки не били в пълен комплект: единият крачол бил налице, другия никакъв го нямало. Ако той знаеше на кого са продали втория крачол, би могло да излязат от безизходната ситуация: да съшият крачолите заедно и да носят дънките поред. Ама как да намери другия наивник?

Та именно така президентът на Академията на военните науки и другите подобни нему стратези разпространяват сред масите своите гениални идеи. Като спекулантите от „Молдаванка“, от „Беговая“ или от Невски проспект. Нямат достатъчно акъл да напишат свястна книга, затова вкарват писанията си в красива опаковчица. Маскират се като Суворов.

По всички международни стандарти действията на генералите са си кражба в чист вид. В цивилизования свят, ако някой подправя стока, ако пуска своите боклуци в опаковка еднаква или подобна на опаковката на нечий качествен продукт, съдът определя размера на щетата с просто аритметично действие. Смята се, че в резултат на действията на аферистите авторът е получил само половината от това, което би могъл да получи, а втората половина са откраднали производителите на стоката-менте.

Армейски генерал Гареев, генерал-полковник Горков, господа Мухини, Ланшчикови и цялата ваша крадлива пасмина, вие сте ми отнели половината пари, които можех да получа от „Ледоразбивачът“. И аз смятам да си изискам откраднатото от вас.

И тук изникна една спънка. Адвокатът на генерал-полковник Горков на въпроса на моите адвокати заяви, че генералът не е получил нито една копейка за „Ледоразбивачът“-менте. Ах, по-добре да не беше казвал това. Излиза, че някакви анонимни негодници крадат пари, като се прикриват с генералските задници, тоест като превръщат генералите и съпътстващата учена шайка в съучастници в кражбата, но не им дават полагащите им се суми. Анонимни негодници позорят генералските имена с научни твърдения за някакви половинмилиардни Хитлерови пълчища, а генералите нямат нито знанията, за да забележат крещящото невежество, нито мъжеството, за да протестират.

Извършено е криминално престъпление — кражба в доста големи размери. На местопрестъплението има следи от генералски ботуши, мазни отпечатъци от техните пръсти и разпилени визитни картички. Други следи няма. Ако някой е скроил този номер на генералите и на тяхната учена прислуга, всички те трябваше да протестират. Но годините си текат и още никой не е заявил, че няма нищо общо с кражбата.

Какво пък, свикнали сме. Генерал-крадец и академик-аферист — това са символи на нашето светло социалистическо минало и на радостното ни демократично настояще.

* * *

Аз пък замалко не се разсърдих на крадците на дребно с генералски лампази, а после схванах: ами че това е бяло знаме! Ами че това е бездарна и позорна капитулация на разните и разнообразни Анфилови, Горкови, Иваницки, Ланшчикови и тем подобните Мухини! Нали аз не се маскирам с техни обложки! Те са принудени да се преструват на мен. Та това е комплимент!

Ето до какви почести стигнах, какво признание доживях да видя.