Виктор Суворов
Последната република (30)

4

Сталин е разбирал, че история на войната между Съветския съюз и Германия не може да се напише. Прекалено некрасива и неприлична излизала. Оставало или да се мълчи, или да се лъже без мяра, безгранично и безпределно.

Сталин избрал мълчанието.

При Сталин не са предприемани опити да се напише история на войната. Меракът на някои стратези да съчиняват и публикуват своите спомени и размисли бил пресичан решително. Вместо научни изследвания и генералски спомени излязъл сборник с речи на другаря Сталин: Братя и сестри… Към вас се обръщам, приятели мои!

И толкоз.

А след Сталин на трона се покатерва наведнъж цяла тайфа вождове — колективното ръководство. Към есента на 1957 година след непрекъснатата поредица яростни боричкания на върха на властта остават двама: Жуков и Хрушчов. (Между другото, жук^[1] си е бръмбар, а хрушч на украински също означава бръмбар.)

Та именно двата бръмбара решили да съчинят история на войната, като предварително знаели, че истината не може да се каже. Но ако истината отпадне, какво ще остане?

Монументалният Хрушчовско-Жуковски (по-точно, Жуковско-Хрушчовски) труд трябвало да утвърди навеки главната идея: войната е ръководел не Върховният главнокомандващ, а неговият заместник — Георгий на белия кон, вдъхновяван и благославян за подвизи и велики дела от Хрушчов.

На 12 септември 1957 година започва работата върху капиталната петтомна „История на Великата отечествена война“. Едновременно се издават и други книги, чието главно предназначение е да подкрепят и развият кремълската митология. На 24 септември 1957 година е подписана за печат книгата „Танковите сражения“ на германския генерал Мелентин. Редактор е първият заместник-началник на ГРУ героят на Съветския съюз генерал-лейтенант от танковите войски А. П. Панфилов. Именно в тази книга се съдържа оценката на Висло-Одерската операция на Червената армия: „Невъзможно е да се опише всичко, което се случи между Висла и Одер през първите месеци на 1945 година. Европа не е виждала нищо подобно…“.

Според признанието на победения хитлеров генерал на заключителния етап от войната войските на Жуков и Конев са демонстрирали такова ниво на военно изкуство, каквото Европа не е познавала през последните хиляда и петстотин години. В тази фраза съвършено ясно е казано, че пълководческият талант на съветските маршали и генерали през последните месеци на войната е достигнал такъв разцвет и ниво, с които не могат да се сравняват нито Бонапарт, Кутузов и Кромуел, нито Фридрих, Тюрен и Конде. Ласкателна фраза. Всъщност книгата е превеждана и издавана именно заради този цитат.

Книгата още не е стигнала до печатницата, но вече започват да я цитират. На 8 октомври 1957 година Жуков в реч пред великия вожд на Югославия за пръв път прочита откъс от нея. Озвучава го, както биха се изразили новоизлюпените радетели за изящна словесност.

А докато стратегът разпуска в компанията на югославски и албански другари, кремълските тартори организират интригантска говорилня и изхвърлят великия пълководец от шайката си.

С това на властването на Жуков е сложен край, съответно е сложен край и на работата върху грандиозното историческо изследване. Вместо несъстоялия се петтомник три години по-късно започва да излиза шесттомник и главната идея в него вече е друга: войната е спечелил Хрушчов.

Фразата, че Европа не е виждала нищо подобно от времената…, е вписана и в хрушчовската история на войната (том 5, с. 91), но при това името на Жуков се споменава само бегло.

Впрочем тази официална шесттомна история не с твърде благосклонна и към Сталин. Ето ви един пример за отношение към историческата правда. През 1945 година са учредени медалите „За победата над Германия“, „За победата над Япония“, „За доблестен труд по време на Великата отечествена война“. На лицевата страна на тези медали е профилът на Сталин. И това е естествено — той е бил Върховен главнокомандващ, освен това през цялата война е бил глава на правителството. Създателите на хрушчовския шесттомник са поместили изображенията на тези медали на цветна страница. За трите медала не им се е досвидяла цяла страница. Но на тези изображения портрета на Сталин го няма!

Аз съм страстен колекционер на военни награди. Привличат ме още от малък. И ето ви ситуация: моят баща освен другите награди има на мундира си два медала с профила на Сталин — за Германия и за Япония. В момента, когато излезе последният том на хрушчовската официална история, не бяха минали и двайсет години от края на войната, затова повечето мъже в Съветския съюз на възраст над четирийсет години и много жени имаха по един, че и по два такива медала. И в празник всички, които бяха воювали, и всички, които ударно бяха се трепали в тила, излизаха на улицата с тези медали. Сталин на гърдите на милиони хора. И не щеш ли, излиза официалната история на войната и в нея — очевидна за всеки нагла фалшификация.

Ако на подлизурковците, които са измисляли историята на войната, за чиято централна фигура са обявили Хрушчов, не им се е искало да си спомнят Сталин, те са можели просто да не публикуват изображенията на тези медали. Би било несправедливо и нечестно по отношение на десетките милиони хора, които са заслужили тези медали с кръвта и потта си. Но в този случай поне нямаше да има фалш и наглост.

Нашите сериозни историци обаче бяха публикували фалшиви изображения. От този момент аз започнах много предпазливо да се отнасям към съветската официална история на войната и към трудовете на сериозните историци.

Между другото, за военните награди. Култът към личността на Жуков набира сила. Орден „Сталин“ не съществува. (Имало е проект за такъв, но не е бил учреден.) А орден „Жуков“ има. У нас не е прието да се обръща внимание на дребните подробности. Няма и да го правим. Но тук подробността изобщо не е дребна, а извънредно ярка: на ордена „Жуков“ стратегът е изобразен в мундир, който е бил отменен през 1945 година, с четирите Златни звезди, последната от които той е получил през 1956 година.

Същото фалшиво изображение е поставено и на медала „Жуков“.

Ако при другаря Сталин някой беше изобразил Ленин с чалма, адмирал Ушаков с юнашка фланелка и войнишко кепе, а Богдан Хмелницки — с танкистки шлем, на такива неща щеше да бъде обърнато внимание. И щяха да последват изводи.

А сега — всичко може.

Но да се върнем към Жуков.

Посещението в Югославия завършва печално. Стратегът заминава с крайцер, съпроводен с топовни салюти. С ескорт от нови-новенички ескадрени миноносци. Изпратили са го с почетен караул, гърмял е държавният химн. Жуков си е заминал като могъщ член на Политбюро. Той още е делял властта с Хрушчов, но много хора вече са схванали, че той скоро ще излапа и Хрушчов, както е излапал къде-къде по-яките Берия, Молотов, Каганович, Маленков и други вождове със сталинска закалка.

Хрушчов е бил най-слабият в кохортата Сталинови съратници. На веселите партийни гуляи той е бил шутът. И ето че след Сталин всички кремълски мамонти са изядени. Никита е последният мохикан. Но именно той, останал насаме с Жуков, дава акъл на стратега да си направи една разходка с крайцер по Средиземно море. И докато пълководецът отсъства, го катурва от всички постове.

Жуков се прибира като никому ненужен пенсионер. Веднага го викат и му изреждат всичко, което мислят за него. Стратегът се бие в гърдите, подмазва се и се унижава, а като доказателство за заслугите си повтаря: „Невъзможно е да се опише… Европа не е виждала от времената на гибелта…“