Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последната република (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Святое дело, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Последната република

Част втора

Книга трета от трилогията „Ледоразбивачът“

Първо издание

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 29.5

Издателство Факел експрес, 2007 г.

ISBN 978-954-9772-51-7

История

  1. — Добавяне

Глава 28
Но кого Берия е искал да отзове от Берлин?

Достъпът до секретните документи отново бе пресечен, безценни документи потъват в неизвестност, много изчезнаха завинаги.

„Красная Звезда“

25.03.2000

1

Съветският посланик в Берлин, както личи от „документа“, е пращал дезинформация не само на Берия в Наркомата по вътрешните работи, но и на генерал-лейтенант Ф. И. Голиков, началник на Разузнавателното управление при Генералния щаб на Червената армия, и толкова му е додеял, че той е решил да се оплаче.

Да допуснем, че всичко е било именно така. Да допуснем, че посланикът в Берлин е решил да се отчита за работата си не само пред всемогъщия полудържавен властелин Молотов, но и пред Берия, а освен това пред Голиков. Да допуснем, че Голиков е изразил съмнение в достоверността на получаваната от посланика информация. Какво е трябвало да направи тогава?

Първо, ако наистина посланикът е изпращал своите донесения от Берлин право в Разузнавателното управление при Генералния щаб, трябвало е и оттам да му отговорят: стига си вдигал врява, глупако, омръзна ни! Ти не си наш подчинен, нито ние — твои, не задръствай нашите канали и анали с боклуци.

Но защо да се оплакват?

Второ, дори на началника на РУ при ГЩ да му се е дощяло да се оплаче от посланика в Берлин, той е трябвало да се обърне не към НКВД, а направо към началника на Генералния щаб, на когото Голиков е бил подчинен пряко: другарю армейски генерал Жуков, предайте на наркома по отбраната, маршала на Съветския съюз Тимошенко, че от ведомството на другаря Молотов постъпва подозрителна информация. Която понамирисва.

Но Голиков през главите на Жуков и Тимошенко, кой знае защо, се обръща към НКВД, т.е. към чуждо ведомство, с жалба срещу трето ведомство. Човек, който е допускал такива волности, заобикаляйки своите преки началници, е нарушавал субординацията и е внасял хаос в работата на държавния апарат. Подобна самодейност не може да е харесала на Сталин: генерали от Генералния щаб на РККА, забравили за своите началници, се обръщат за разрешаване на дребни проблеми направо към НКВД. И можело ли е някакво съмнение да споходи Сталин: „нашият Лаврентий“ не си ли позволява прекалено много? Не е ли натрупал прекалено обилна тежест? И не е ли време да му свия сармите?

Тъй като е разбирал апаратната етика по-добре от нас, Лаврентий Павлович Берия, дори да е получил такава невероятна жалба от шефа на военното разузнаване, едва ли би хукнал да докладва за това на Сталин. Защото е знаел, че стопанинът на Кремъл може да изтълкува ситуацията превратно.