Виктор Суворов
Последната република (191)

3

И ето я картината: ордите на моите опоненти ме зоват на бой, но самите те го отбягват. Но им се иска да ме уязвят, да ме наранят, да ме ухапят. Ето защо им е нужен аргумент, който да се намира, тъй да се каже, зад борда на „Ледоразбивачът“. Нужен им е аргумент, който да им позволи да ме тъпчат, като същевременно да не влизат в спор по същество.

И на някого изведнъж му е светнало: ами че тази теория я е измислил Гьобелс! Това са негови интриги! На Хитлер е било нужно оправдание за агресията и ето че рано сутринта на 22 юни 1941 година Гьобелс е започнал да сипе лъжи по микрофона… А Резун-Суворов повтаря тези лъжи.

Чуден аргумент. Спасителен пояс. Сега могат да ме наричат фашист, без да спорят по същността на книгата. Без да навлизат в нея, тъй да се каже.

Аргументът за Гьобелс се хареса. Много хора подхванаха този аргумент. Повтарят го. И обвинението звучи ужасно. Представяте ли си какво е да си в един отбор с Гьобелс!

Но обвинението изглежда ужасно само на пръв поглед.

Историята се пише от победителите. Затова е тръгнало така: щом го е казал Гьобелс, значи е лъжа. От това следва един на пръв поглед неопровержим извод: а всичко, с което ни е тъпкал главите кремълският Агитпроп, е чиста, кристална истина.

И нещо повече: щом Хитлер е агресор, завоевател, поробител, следователно ние сме освободители. Хитлеризмът е мрак, а ние, както е обичал да казва другарят Сталин, сме светлината от изток.

Но съветската комунистическа пропаганда, меко казано, също не се е отличавала с особена правдивост. И ние сме имали своя Гьобелс. Той се е казвал Александър Сергеевич. Не, не Пушкин, а Шчербаков. Самият Гьобелс още преди германското нападение над Съветския съюз се е оклюмал: сторило му се е невъобразимо, немислимо и невероятно да победи Сан Сергеич на състезанията за дърдорковци. Прекалено талантлив е бил другарят Шчербаков. Британската агенция Би Би Си е била нищо за него — нивото му е било съвсем друго. Да, но как да победят кремълския оракул?

Между другото, Александър Сергеич е похлупвал Гьобелс дори само с титлата си. Гьобелс е бил министър на пропагандата. Само от тази титла следва, че неговата и на подчиненото му ведомство задача, е да утвърждава угодната на режима линия, да пропагандира съответни идеи, т.е. да будалка широките народни маси, да ги баламосва колкото си ще.

А другарят Шчербаков е бил началник на Съветското информационно бюро: съобщаваме само фактите, никаква пропаганда.

Изобщо у нас всичко е било подредено така. Вестникът — „Известия“. Известяваме ви какво се е случило. И толкоз. Или: вестник „Правда“^[1]. Истината си е истина. Чисто светло изворче. Без мътилка и примеси.

При тях символът на СС е бил череп с кости, а на ръкава на нашия чекист — зреещи класове. Грандиозните мозайки се подреждат от такива дребни камъчета. Хитлер е изтребил милиони хора, защото е бил злодей. А нашите другари с пламенните сърца са изтребили много повече милиони. Но са го направили в името на прогреса.

Ето защо сега можеш из всеки град по света свободно да се разхождаш със сърп и чук на ревера. Никой няма да те заплюе в лицето. Нали не е свастика. И с народните пари може да се вдигне паметник на чекиста. Нали не е есесовец!

Да, но паметник на чекиста е по-лошо, отколкото паметник на есесовеца. Есесовецът е външен звяр. Той е изтребвал хора, които е смятал за врагове. А чекистът е свой, доморасъл негодник. Той е изтребвал всички наоколо. Свои и чужди. С десетки милиони. И песента му е била: „Още не сме изкоренили всички!“.

Другата разлика е, че в Гестапо са изтръгвали нокти, за да разкриват истински съучастници. А в НКВД за да изпълняват плана за изтребване, спуснат отгоре.

Чекистът е знаел предварително, че измъчва невинни хора. Момчетата с пламенни сърца са наричали помежду си протоколите с измислени признания „романи“, а най-талантливите мъчители, които избивали зъби, очи и челюсти — „романисти“. Е, именно от тези редици е излязъл Александър Сергеевич Шчербаков.

Той се е записал в партията на болшевиките през 1918 година. Болшевиките победили и той тутакси се присламчил към тях, тутакси се запалил по великите идеи. Катерел се нагоре пъргаво, като прескачал по десет стъпала — другарят Сталин виждал най-талантливите през десет версти и действал по принципа: за младите у нас пътищата са отворени.

В онези героични времена смъртните присъди били издавани без съд. Списъците за разстрели по места били съставяни и подписвани от така наречените „тройки“. Съставът на тройките винаги бил стандартен — първият секретар на местната комунистическа власт, прокурорът и главният местен чекист. Шчербаков проявил особена чевръстина и размах при съставянето на списъците за разстрели. Лично подписал стотици такива списъци, без съд изпратил на смърт хиляди хора. Заради това му усърдие Сталин изпращал Шчербаков на най-критични места, там, където хората не се справяли с обема на работата.

Само през 1937–1938 година Шчербаков обиколил като главен партиен главатар, а следователно и като член на „тройка“, Ленинград, Източен Сибир, Донбас, Москва и Московска област. По брой на разстрелите Шчербаков се стараел да догони главния шампион в тази работа — Никита Хрушчов. И често успявал да бъде съвсем близо до стахановските постижения на Никита Кървавия.

Сред колегите си Шчербаков не се ползвал с уважение. Дори Хрушчов описва характера на Шчербаков като „отровен, змийски“ („Империя Сталина. Биографический энциклопедический словарь“. Составитель К. А. Залесский. М., Вече, 2000, с. 501).

Ето такъв борец за светли идеали поставя другарят Сталин месец и половина преди войната начело на най-могъщата идеологическа машина в света.

За да не се връщам отново към това, съобщавам: Шчербаков и умира заедно с войната. Бил е алкохолик. Пиел е не просто много, а страшно много. На 9 май 1945 година от радост по случай победата така се натрясква, че през нощта срещу 10 май, без да дойде в съзнание, заминава в отвъдното, на 45-годишна възраст. Лаврентий Павлович Берия съобщава за него: напи се и умря.

Но това ни пренесе малко по-напред. Нека се върнем в 41-ва година.