Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последната република (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Разгром, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Разгромът

Първо издание

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Венедикта Милчева

Формат: 16/32/108

Печатни коли: 29,25

ISBN: 978-954-9772-68-5

История

  1. — Добавяне

5

В същата тази Прибалтика на 22 юни 1941 година са се намирали три отделни бригади на Противовъздушната отбрана:

10-а на полковник М. И. Удовиченко в Рига,

12-а на полковник Д. Я. Дрожинин във Вилнюс,

14-а на полковник П. М. Барски в Каунас.

Всяка бригада на ПВО е включвала зенитноартилерийски полк, няколко отделни зенитноартилерийски дивизиони и картечни батальони. Бригадите на ПВО са били въоръжени с най-добрите в света 85-милиметрови зенитни оръдия, както и с учетворени зенитни картечници М-4 и крупнокалибрени картечници ДШК[1]. Бригадите е можело да се използват както против въздушен, така и против наземен противник. През 1941 година в целия свят не е имало нищо по-добро за стрелба по танкове от нашето 85-милиметрово зенитно оръдие, а учетворените и крупнокалибрените картечници са добри за стрелба по пехота. Но официалните историци не желаят да слагат в сметката тези бригади. Няма да спорим. Продължаваме.

Пак там, в Прибалтика, към 22 юни са се намирали две отделни противотанкови бригади: 9-а в състава на 8-а армия, 10-а в състава на 11-а армия. За 9-а противотанкова бригада е известно толкова много, че може да се напише отделна книга. Тя се е намирала в Шауляй, командвал я е полковник Николай Иванович Полянски. В състава на бригадата са влизали 636-и и 670-и артилерийски полк (по шест дивизиона във всеки полк), минно-сапьорски батальон, автомобилен батальон и други подразделения. Ако на някого е интересно, той може да намери достатъчно материали и за 10-а противотанкова бригада.

Във всяка бригада по щат има 5322 души, 883 автомобили и трактори, 24 107-милиметрови и 48 76-милиметрови оръдия, 48 55-милиметрови и 16 37-милиметрови зенитни оръдия, 165 картечници.

Номерата на противотанковите бригади не са взети от небето. В западните крайгранични военни окръзи ние намираме редица номера на противотанкови бригади: 1-а, 2-а, 3-а, 5-а в Киевския, 4-а в Одеския, 6-а, 7-а, 8-а в Западния и двете наши познати — 9-а и 10-а в Прибалтийския окръг. Маршалът на Съветския съюз К. С. Москаленко в онези времена е бил генерал-майор от артилерията, командвал е 1-а противотанкова бригада в Западна Украйна. Бригадата е била не само напълно комплектувана, но в нея е имало и 600 души свръх щата. Ето как маршалът описва своята бригада: „Длъжностите на старшия и средния команден състав бяха комплектувани с добре подготвени офицери, които имаха голям опит в командването. С една дума, бойците, командирите, политработниците, почти всичките шест хиляди души, съставящи бригадата, бяха елит… А през това време пристигаха нови и нови ешелони с хора и бойна техника“ („На Юго-Западном направлении“, с. 19).

За това какви командири са стояли през 1941 година начело на противотанковите бригади може да се съди по следния факт…

Командирът на 1-а противотанкова бригада е станал впоследствие маршал на Съветския съюз, командирът на 4-а противотанкова бригада полковник М. И. Неделин — главен маршал от артилерията, пръв главнокомандващ на ракетните войски със стратегическо предназначение. Командирите на другите бригади също са се оказали достойни за своите високи длъжности.

А сега опитайте да вържете десетте съветски противотанкови бригади с прословутото „и две бригади…“. Между другото, по онова време всички останали страни в света не са разполагали с нито едно толкова мощно противотанково съединение, както и в нито една армия в света не е имало и противотанкови оръдия с калибър над 50 милиметра. Но нашите официални историци сред пискливите вопли за патриотизъм са зачеркнали цялата тази мощ от нашата история. Добре, де. Да побързаме напред.

В същата тази Прибалтика са се намирали 9-а, 10-а, 201-а въздушнодесантна бригада. И трите — в състава на 5-и въздушнодесантен корпус (ВДК), командван от генерал-майор И. С. Безугли. Корпусът е бил подготвян за десантиране в района на Кьонигсберг. Подготовката за десантирането е стигнала толкова далече, че вече е било невъзможно да се отмени издадената заповед. За осигуряването на едновременното прехвърляне на трите бригади на 5-и ВДК е бил създаден временен монтажен завод, в който авиоконструкторът Олег Константинович Антонов е ръководел монтажа на десантните планери. Всичко това е ставало толкова близо до границата, че сутринта на 22 юни 1941 година Антонов се събудил от грохота на германската артилерия. „В стаята буквално влетя един от инженерите в завода: Война! Германците вече са край града!“ (Группа авторов. „След в небе“, с. 220).

На разсъмване става нападението, а още в шест часа сутринта германската пехота излиза при цеховете на завода за десантни планери. Е, колко близо до границата трябва да са построили завода за десантни планери, та в първите два часа от войната той да се окаже в зона на бойни действия? Сериозните историци признават, че Сталин е подготвял нашествие в Европа… но не през 1941 година, а през 1942-а. Ако е така, защо е трябвало да се монтират десантни планери досами границата през 1941 година? Къде са щели да ги съхраняват до следващото лято, за да ги опазят от дъждове, ветрове, снегове? Близо до границата няма хангари за съхраняване на планери за цял десантен корпус. Ако наистина, както признават сериозните, нашествието се е подготвяло за 1942 година, трябвало е масовото монтиране на планерите да се прави в най-последния момент, а не година по-рано.

(Между другото, планерът на Антонов така се е и казвал — „Масов-4“ — и изобщо не е бил предназначен за продължително съхраняване.) Но ние се отклонихме: за всичко това — следващия път. А сега да се върнем към 5-и ВДК. В отбранителната война този корпус се е оказал абсолютно ненужен, наложило се е парашутите и десантните планери да бъдат изоставени край границите, а корпусът да не се използва по пряко (освободително) предназначение. А след като е било така, сериозните историци са пропуснали в своята статистика и самия корпус, и бригадите, влизащи в него, и същите такива корпуси в други окръзи и съставящите ги бригади.

Пак тук, в Прибалтика, се е намирала 1-а отделна бригада на морската пехота, командвана от опитния съветски диверсант полковник Терентий Парафило (от октомври 1941 година — генерал-майор). Към 22 юни 1941 година бригадата се е намирала в Либава.

Към 22 юни в Прибалтика са се намирали две стрелкови бригади: 3-а (полковник П. М. Гаврилов) и 8-а (полковник Н. П. Симоняк).

А струва ли си да си спомняме за стрелковите бригади? Струва си. Във всяка от тези бригади е имало един артилерийски и два стрелкови полка, в 3-а бригада — отделен противотанков дивизион, а в 8-а — отделен танков батальон и други части и подразделения („Борьба за советскую Прибалтику в Великой Отечественной войне 1941-1945“. Книга первая. Рига, Лиесма, 1966, с. 144).

3-а стрелкова бригада с части за подсилване — това са 15 000 души.

8-а стрелкова бригада с части за подсилване, авиация и брегова артилерия — 27 000 души (пак там). Приблизително същата численост дава и официалната „История Второй мировой войны“ (Том 4, с. 70): „Гарнизонът на базата начело с генерал С. И. Кабанов се е състоял от 8-а отделна стрелкова бригада (командир полковник Н. П. Симоняк), части на бреговата отбрана, пограничен отряд, две авиоескадрили и сили от охраната на водния район. Общата численост е достигала 25 хил. души“.

По количество и качество на артилерията нашите стрелкови бригади са превъзхождали германските дивизии. Само че ние броим всички германски дивизии, а пропускаме нашите бригади.

Ние сме се опитвали да броим съветските бригади само в Прибалтика. И нека бъда простен, ако съм пропуснал някоя. Не съм запомнил много: съветските железопътни войски, които са се готвели да преработят тесния западен коловоз за широкия съветски стандарт, са имали бригадна организация. За осигуряване на подготвяния „освободителен поход“ на западните граници са се намирали 10 съветски железопътни бригади.

Освен Прибалтика за „освободителния поход“ са се готвели съветските войски в Карелия, в Белорусия, в Молдавия, в Крим, но основната маса е в Украйна. И тук е имало повече бригади, отколкото в Прибалтика. Пример: в Прибалтика е имало само една железопътна бригада (15-а в Каунас, командир подполковник П. А. Морозов), а в Украйна е имало шест такива бригади. И отново ме тегли към отклоняване, тегли ме да разкажа за 5-а железопътна бригада на полковник П. А. Кабанов (по-късно — генерал-полковник), която в Перемишъл се е готвела да форсира пограничната река, тегли ме да разкажа за 18-те хиляди теснолинейни вагона, които са били подготвени на съветските крайгранични гари, и за много други неща. Но сега ние броим бригадите и дивизиите, затова няма да се отклоняваме.

Мисля, че ако преброим бригадите само в Прибалтика, формулата „170 дивизии и 2 бригади“ вече не звучи като абсолютна истина.

Бележки

[1] Крупнокалибрена на Дегтярьов и Шпагин. — Б.пр.