Виктор Суворов
Разгромът (116)

6

Нека поспрем още веднъж.

В началото на юли е трябвало да пуснат по домовете им както редниците, така и запасните офицери. Защо тогава са им раздали нови ботуши? Защо са сменили цялата им екипировка с чисто нова?

Ако след две седмици или дори след месец-два е трябвало да се разотидат, все са щели да доизкарат това време със старите партенки. И държавата щеше да е на икономия.

Ами защо и ново оръжие? На учения войничетата са можели да потичат и със старите винтовки. А новото оръжие да почака, добре смазано, евентуална война. Дойде ли време да се воюва, тогава раздайте на войниците новите винтовки и картечници!

Защо са им дали боеприпаси? Учения в района на границата, а? Но от Идрица до границата са 407 километра по права линия. Виж, в дивизиите, които наистина са били на границата, по същото време са прибирали боеприпасите и са ги предавали в складовете. Да не би случайно да подплашат Хитлер със случайна стрелба.

Не една дивизия, не един корпус и не една армия, а милиони запасняци са били преобличани, преобувани, превъоръжавани. Купчините нови ботуши си спомнят войниците и от Първи, и от Втори стратегически ешелон. И всичко това — преди германското нападение. Без то да е очаквано.

И заради какво?

„Два дни киснахме на онази поляна, на брега на Велика. Вече бях научил от местни селяни, че тази рекичка наистина е Велика. И едва на третото денонощие след началото на войната постъпи заповед да се придвижим на запад, по посока на старата държавна граница…

Както научих после, стояли сме в горите отвъд Идрица, защото през тези първи дни дивизията така и не е получила собствена задача. И сме тръгнали едва когато е станало необходимо бързо да организираме отбрана пред приближаващите германци по линията Себеж-Дриса-Витебск…

Още два дни се мотахме напред-назад в района между Себеж и старата държавна граница. Задачите пред полка се променяха преди да успеем да пристъпим към изпълнението на всяка предишна. Най-сетне дойде заповед да се върнем в Себеж и отново да се натоварим на ешелоните…

Тъжни мисли навяваха картините на безредие, бъркотия, безстопанственост и стъписване сред старшите командири.

На втория ден от размотаването ни в района на старата граница ние получихме заповед да се разтоварим и да заемем част от укрепленията в Себежкия укрепителен район. Оказа се, че във връзка с преместването на държавната граница през четирийсета година укрепленията са били демонтирани. И кога ли бяха успели толкова капитално да разрушат всичко! Никаква връзка между огневите точки, никакъв инвентар в ДОТ-овете. Дори за съдове за вода трябваше да тичаме и да молим колхозниците в близкото село… Пак добре, че хората ни разбираха и ни помагаха кой с каквото може.

Едва бяхме успели да дооборудваме новите си позиции и последва нова заповед. Всички бяха толкова измъчени от бъркотията през първите дни на войната, че псувахме открито. Оказа се, че на нашето място трябва да застъпи 170-а дивизия, нашата бивша съседка от Юматовския лагер…

Привечер бяхме вече в Себеж. Слънцето залязваше. Вечерта беше тиха и спокойна, но сред хората не се усещаше никакво спокойствие. На гарата сварихме такава невъобразима блъсканица, че за нашето натоварване ешелоните бяха изтеглени от гарата на коловози по посока на границата, накъдето влакове вече не се движеха. Трябваше отново да трамбоваме няколко километра обратно по пътя, по който току-що бяхме минали.

Товаренето беше трудно. Без перон, през траверсите, изтегляхме оръдията, товарехме сандъците с боеприпаси и продоволствие, най-много се измъчихме с тези проклети коне, които не искаха и не искаха да се качват във вагоните. Едва късно през нощта завършихме товаренето и се тръшнахме да спим като убити.

Събуждаме се на сутринта и гледаме — още сме там, където се натоварихме! През нощта не сме и помръднали! Ама че работа! Ама че война!“ (с. 32–33).

„Без да ни оставят да изчакаме приближаването на германците към Себежкия укрепителен район, ни вдигнаха и ни прехвърлиха край Витебск. По пътя, едва потеглили, попаднахме под бомбите на един-единствен германски самолет — той хвърли три. Едната избухна върху коловозите на гара Идрица, където бяхме спрели, между нашия ешелон и един друг, който стоеше през десетина празни коловоза от нас. Две наши пъргави тъпоноси ястребчета, които изскочиха някъде иззад гората, пропъдиха германеца, той хвърли още две бомби някъде вече оттатък гарата и отлетя. Но от тази единствена бомба, паднала върху коловозите, отначало пламна един вагон по средата на онази, втората композиция, а после, след няколко минути, изчезна цялата тази композиция, на нейно място се образува нещо като огнено езеро, огънят не излетя нагоре, както рисуват взривовете по картинките, а се разтече по земята по продължение на целия ешелон, на 20–30 метра вдясно и вляво от него, като глътна най-близките коловози и нашия комендантски взвод, който начело с капитана, коменданта на ешелона, се беше заличал с лопати да гаси с пясък един горящ вагон. Не чухме и звук от взрива, само нещо изфуча със страшна сила към нас и ние се скупчихме един върху друг, без да разберем какво става. Оглушал, аз скочих от пода на нашия вагон и видях как слънцето се скрива в облака от прах и пушек, които се надигат от земята във въздуха, как в него като листове картон на вятъра падат на земята подхвърлените от взрива врати и покриви на вагони… Онзи ешелон беше с боеприпаси. На земята се сипеха ту шрапнели, ту цели неизбухнали снаряди. Някои избухваха вече на земята. Отвсякъде тичаха хора, отваряха уста и тогава разбрах, че съм зашеметен, не чувам, и хукнах да бягам с тях. От време на време бягащите до мен се втурваха по-бързо и се оглеждаха назад. Обърнах се и аз. Там, на гарата, един след друг изригваха огнени гейзери и аз все пак долових някакви удари като с тупалка по мокро бельо — избухваха цистерните с гориво и техните особено силни и звънки взривове още повече увеличаваха нашата паника. А в селището край гарата, цялото от дървени къщички, вече бушуваше ужасяващо руско пожарище“ (с. 37).

„9 юли. Германците не са нападнали железопътната гара на Витебск. Цялата територия на гарата, всички коловози бяха натъпкани с воински ешелони с хора, техника, боеприпаси. Жертвите тогава щяха да бъдат просто ужасни. Но съдбата ни закриляше тогава — подминахме Витебск благополучно.

През нощта едва не попаднахме право в пастта на германците — благодарение на неизвестния железничар, кантонера, който бе спрял с фишеци влака на 2–3 километра от гарата, вече завзета от германците.

Едва след четвърт век от спомените на генерал Бирюков научих някои подробности от бойната обстановка в онези дни.

Тогава на 10–15 километра северозападно от мястото, където ни бяха спрели и свалили от влака, основните сили на нашата дивизия са били обкръжени и са се готвели за пробив от първото обкръжение. А нас ни бяха накарали да се окопаваме в края на една гора и никой не знаеше откъде всъщност може да се покаже противникът.

Но и тази позиция не бяхме успели да оборудваме докрай, когато вечерта постъпи заповед да тръгнем в колона на изток, към издигналото се на хоризонта огромно зарево — гореше бомбардираният и подпален Витебск на 25 километра в нашия тил. Никой не знаеше каква задача имаме — накъде се движим, какво ни очаква, какво трябва да прави всеки при среща с германците…

Движехме се по пътя бавно, с неразбираеми спирки и забавяния, колоната се бе разточила невъобразимо, челото бе изчезнало някъде напред в мъглата под луната на лятната нощ. Аз изпратих напред за свръзка един след друг няколко бойци — да получат поне що-годе ясни указания, но никой не се върна. Най-сетне отпред предадоха по веригата — ротата да завие навътре в гората, да вкараме транспорта в недрата й, а ние да заемем отбрана в края. Отникъде не се чуваше стрелба, само заревото над Витебск се разгаряше все по-ярко…

Настъпи утрото. През цялото време дните бяха прекрасни и слънчеви. Аз обхождах края на гората, броях своите бойци и младши командири — с недоумение установих, че мнозина липсват. На въпросите — какво да правим? какво ще става по-нататък? — не можех да отговоря нищо, не бяха оставени никакви заповеди. Никъде наблизо не се забелязваха следи от нашата основна колона. Все още се надявах, че всеки момент някой ще дотича и ще ни предаде заповед да продължаваме пътя си.

Към пладне завърших обхода на горичката, в която бяхме спрени от нощта — тя се оказа съвсем малка и повече не срещнах никого от моите хора, попадах на много абсолютно деморализирани хора от други, непознати за мен части. Никой не беше наясно с обстановката, очите на всички бяха разширени от разните ужаси и изобщо не се разбираше — от истински или въображаеми ужаси.

Побързах да се върна при моите хора. Обзет от тревога и лоши предчувствия, дотичах в нашето разположение. Да, предчувствието не ме беше излъгало — хората сега бяха още по-малко, петнайсет-двайсет души, не повече, непоените коне се мятаха и се опитваха да се освободят от поводите, вързани за бричките с товари, значителна част от които вече беше разграбена. Ездачите ги нямаше никъде. Не ми оставаше нищо друго освен да взема решение сам. Наредих да отвържат конете и да ги пуснат да си търсят вода и храна. После колхозниците щяха да ги приберат. Бях видял селце недалеч от гората. В гората бяха останали бричките, пълни с продоволствие — сухари, захар, кутии с масло, вече разтопено от юлската жега…“.

Няколко дни младши лейтенант Самутин с остатъците от своята рота се скита из горите. Хората капват от умора. Намират укритие. И всички заспиват.

„Разплатата не закъсня. Колко да сме спали? 2–3 часа, не повече. Нашият сладък сън в топлото убежище върху прясното сено бе прекъснат по много неприятен начин — удряха ни по краката с тояги… Като ни ръчкаха с тояги и дула на карабини в ребрата и по гърбовете и врещяха някакви неразбираеми за нас команди, германците не ни оставиха да се опомним, веднага ни отрязаха пътя към ямата, където бяхме оставили оръжието си, и ни погнаха напред към улицата на някакво село. Там вече имаше повече от сто пленени и събрани в тълпа други нещастници като нас. Оказа се, че двайсетина-трийсет германски мотоциклета с кошове нахлули в селото и като не срещнали нито един изстрел и самите те не стреляли нито веднъж, веднага започнали да залавят и да събират на купчина, като стадо овце, нашите хора. Такава беше степента на деморализация и пълно неразбиране на действителната обстановка… Не само аз бях такъв, много бяха глупците като мен, които паднаха в лапите на германците…“ (с. 41).

Поточетата пленници се сливали в рекички и големи реки. Германците подкарали оттатък границата тълпи пленени бойци от Червената армия.

„Сбогом, Родино! Всички се извръщаме назад. По пътищата няма никакви погранични знаци, германците са ги унищожили, но вдясно и вляво се виждат недостроени мощни ДОТ-ове, железобетонни грамади със зейнали тъмни амбразури, още незасипани с пръст. Не се виждат следи от боеве“ (с. 53).

По-нататък следва зловещият мрак на хитлеристките лагери.