Виктор Суворов
Разгромът (55)

1

През есента на 1932 година в Съветския съюз по предложение и настояване на заместник-наркома по военните и морски дела, началника на въоръженията на РККА М. Н. Тухачевски за пръв път в световната практика са сформирани два механизирани корпуса. Единият в Ленинградския военен окръг, другият — в Украинския.

През 1934 година са сформирани още два такива корпуса — в Московския военен окръг и в Задбайкалския.

През 1938 година променят названията на корпусите. Те започват да се наричат танкови. Но тяхната структура и същина остават същите — това са били мощни ударни съединения, основното ядро на които са били танковите подразделения и части. Тези корпуси са създавани за нанасяне на внезапни съкрушителни удари, за провеждане на самостоятелни стремителни дълбоки операции далеч от слабоподвижните пехотни маси. По онова време никой в света не е имал нищо подобно. Ние сме били първи в света. Имаме с какво да се гордеем.

Само че…

На 21 ноември 1939 година Главният военен съвет на РККА взема решение за разформироване на танковите корпуси. Решението е било взето въз основа на изводи на комисия, чийто председател е бил командармът 1-и ранг Г. И. Кулик. В състава на комисията са били маршалът на Съветския съюз С. М. Будьони, командармите 1-и ранг Б. М. Шапошников и С. К. Тимошенко, командармите 2-и ранг К. А. Мерецков и М. П. Ковальов, комкорът Д. Г. Павлов.

По воинско звание Павлов е бил най-младши, но именно той е подстрекателят за разгромяването на мощните танкови съединения. Кулик е подкрепил Павлов. Павлов и Кулик успяват да докажат своята гледна точка и решението за разформироване на танковите корпуси е взето единодушно.

Официалната кремълска пропаганда цели десетилетия описваше това решение като победа на безмозъчните невежи кавалеристи над прогресивните танкисти, като отказ от прогресивните възгледи за ролята на танковите войски във войната, като една от трагичните грешки и пропуски, които са довели до разгрома на Червената армия през лятото на 1941 година.

Мотивите за действията на Павлов са обяснени твърде достъпно: той е воювал в Испания, а там танковете са използвани в малки групи. Опитът от боевете в Испания е бил изтълкуван превратно. В Испания Павлов се е проявил като грамотен, умен, храбър и решителен командир. Сред най-първите, още на 22 юни 1937 година, той получава званието Герой на Съветския съюз. През август 1939 година за героите на Съветския съюз е въведен специален отличителен знак — медалът „Златна звезда“. Павлов е получил „Златна звезда“ с №20. (Първата „Златна звезда“ на Жуков е №435.)

И тъй, доблестният командир Павлов, опирайки се на опита си от войната в Испания, е предложил да се разформират танковите корпуси. Но онази война е била локална. Допустимо ли е било ограниченият опит от една малка война да се използва като рецепта за бойното приложение на танковете в настъпващата световна война?

След завръщането си от Испания Павлов е назначен да командва всички танкови войски на Червената армия. Сталин го удостоява със званието командир на корпус, прескачайки званието командир на дивизия. За умелото ръководене на танковите съединения по време на Зимната война през март 1940 година Павлов е удостоен със званието командир на армия 2-и ранг.

През 1940 година в Червената армия са въведени генералските звания. Целият висш команден състав е изцяло преатестиран. Командармът 2-и ранг Павлов става генерал-полковник от танковите войски. След половин година Сталин го удостоява със званието армейски генерал. Е, именно той, вятърничавият Павлов, е погубил цялата работа.

В Червената армия е имало много танкове, само че са ги разпръснали по малките подразделения. А танковете е трябвало да се събират в ударни юмруци!

Ето така се е случило, че ние сме имали големи танкови съединения, но Сталин е погубил Тухачевски, а после е унищожил великото дело, започнато от Гения на стратегията.

Именно така ни описват съдбата на танковите корпуси кремълските идеолози. Ето за пример един образец от солово изказване на тази тема. Писателят Евгений Носов: „Тръгвахме срещу вражеските танкови армади зле въоръжени, не винаги с патрони в паласките и снаряди в артилерийските предници. Тръгвахме без неосъществените танкови корпуси, за чието развиване е настоявал маршал Тухачевски, без ракетна огнева поддръжка, също предложена от него, но отхвърлена като идея на «враг на народа», без самия маршал — смелия новатор, образования и умен пълководец, познавача на тактиката и стратегията на германския милитаризъм“ („Литературная газета“, 1988, №16).

Такива твърдения се публикуват вече половин век. Тези откровения не смущават и не възмущават никого, никой не възразява. Не ни се ще в тон с лубянските обвинители да наричаме Тухачевски враг на народа, но не можем да наречем и приятел човека, който е тровел собствения си народ с отровни газове, който е изтребвал цели села, който е въвеждал в собствената си страна окупационен режим и не се е стеснявал от този термин. Виж, обаче „смелият новатор“, „образованият и умен пълководец“, „познавачът на тактиката и стратегията на германския милитаризъм“ трябва без съмнение да се слагат в кавички. И щом окупаторът Тухачевски е имал мръсен пръст в създаването на мощни танкови съединения, защо да не проявим бдителност? Защо да не обърнем придирчив поглед към вражеското творение?