Виктор Суворов
Разгромът (113)

3

Сега — към началото на книгата.

През 1940 година преподавателят в институт Самутин е прекарал в курсовете не три месеца, както е нормално, а пет. През декември го пускат, но след три месеца, в началото на април 1941 година, отново го вземат и отново в тримесечен (уж) запас. В края на май внезапно назначават лейтенанта от запаса Самутин за командир на картечно-минохвъргачна рота от 1-и батальон на 238-и стрелкови полк при 186-а стрелкова дивизия.

Взели са го запас, за да го научат на нещо, и след като го научават, му нареждат да поеме рота и да я командва. Дават за подчинени на Самутин старшина и трима лейтенанти. Лейтенантите са пуснати предсрочно, без изпити от училищата и без отпуск са изпратени във войските. В картечно-минохвъргачната рота на Самутин е трябвало да има 120 войници. Но още не е имало толкова. После са се появили.

„В средата на май изведнъж започнаха да пристигат на големи групи нови хора, попълнение. Оказаха се запасняци. От тях научихме, че са били призовани хора от 15 набора, на всички е било съобщено, че редовият състав е призован за провеждане на 45-дневни учения…

При нас в полка, когато вече бяхме в лагерите край гара Юматово, тези запасняци се изсипваха буквално на тълпи…“ (с. 16).

Средата на май не е избрана случайно. Един месец, от средата на май до средата на юни, трае интензивната подготовка на запасняците, формират се поделенията. След това над страната и света прогърмява съобщението на ТАСС, че в Съветския съюз не се провежда и не се планира никакво прехвърляне на войски към западните граници, веднага след което идва заповедта 186-а стрелкова дивизия да се товари на колите и да тръгва на път.

„Вчера чухме поредното опровержение на ТАСС, тихомълком се говори какво ли не, става неспокойно наоколо… И събирането на такова количество запасняци, и предсрочното, по-рано с два месеца завършване на лейтенантите от военните училища — всичко вероятно не е случайно, нещо се готви…“ (с. 18).

„Получи се заповед от Окръга нашата дивизия незабавно да напусне лагера и да се включи в големи корпусни, а може би и армейски маневри… Днес е четиринайсети, ще се товарим от сутринта на шестнайсети… Капитан Никитин, командирът на втори батальон, се опита да зададе въпроса закъде тръгваме, но веднага си прехапа езика. Майорът не се ядоса, а само на тръгване махна с ръка от вратата — и в дивизията никой не знае…“.

„Локомотивът не е прикачен. Това е твърде загадъчно и интригуващо обстоятелство. От това — от коя страна ще прикачат локомотива — зависи срещу кого ще ни пратят. Ако прикачат локомотива откъм страната за Уфа, значи ще тръгваме на изток, ще си разчистваме сметките с Япония. Ние очакваме точно това.

От друга страна, тази водеща се вече втора година война в Европа, тези странни опровержения на ТАСС, които валят едно след друго, ни карат да предполагаме и друго (…).

Покрай влака крачи командирът на дивизията генерал-майор Н. И. Бирюков. Придружават го няколко командири… Генералът и неговата свита поглеждат към онази страна на влака, където е гара Чишми, ние бързо схващаме смисъла на тези погледи… Към западния край на ешелона бавно приближава локомотив. Ето че се разбра. Поемаме на запад. Друго направление тук няма…“ (с. 18–20).

„Пронизва ме мисълта, която покрай суматохата през двата последни дни просто не ме беше спохождала. Сред цялата тази бъркотия, празна и трескава, нямах време спокойно да помисля, нямах и една свободна минута, а ето че сега всичко улегна и в главата ми започна да се подрежда нещо. Как така — до края на моя (нашия!) запас остават две седмици, а ни поведоха за някакви армейски маневри. Колко време ще продължат те? Определено няма да е две седмици…“ (с. 21).

„Нашият влак се движи извън разписанието…“ (с. 23).