Виктор Суворов
Разгромът (164)

6

Сталин не случайно е забранявал всякакви публикации за началния период на войната. Разрешено е било да се разказва само за това как редникът от неизвестна дивизия Иванов в района на неназован населен пункт с връзка гранати се е хвърлил под германски танк от неизвестен тип, как летецът-изтребител Петров е атакувал на таран вражески бомбардировач, как лейтенантът-граничар Сидоров три дни се защитавал със стрелба от настъпващи врагове, а герои комсомолци са издигнали червено знаме над окупирано от врагове село. Наблягало се е на отделни героични постъпки. Било е желателно да се прославят подвизи на хора, които са загинали. Защото са разказвали не самите участници в боеве и сражения, а от името на падналите — специално упълномощени членове на Съюза на съветските писатели. А падналите герои вече не са можели нито да потвърдят, нито да възразят, нито да уточнят, нито да поправят разказите.

Сталин е разбирал, че спомените на живи войници, офицери, генерали и маршали, нелегални и партизани, чекисти и конструктори-оръжейници са проявител. Без да знаят какво вършат, бойците и командирите неволно, но неминуемо са щели да разкажат нещо, което би издало целия Сталинов замисъл и причините за неговия провал.

Разказите на очевидци и участници в събитията представляват разпиляна мозайка, която, събрана, ще даде ярка ослепителна картина.

Ето защо по заповед на Сталин е било засекретено всичко, което се е отнасяло за войната, особено за нейния начален период: от числеността на войските до организационната структура на частите и подразделенията, от бойния състав на военните окръзи до броя на танковете, от наличието на стратегически запаси до загубите на личен състав. И на никого не се е препоръчвало да си спомня подробности.

А след Сталин забраните върху спомените и размислите постепенно са били отслабени. От година на година нашите пълководци се чувстваха все по-свободни. В апотеоз се превърна признанието на заместник-началника на Генералния щаб на ВС на СССР армейски генерал М. А. Гареев в централния орган на Министерството на отбраната на СССР три седмици преди разпадането на Съветския съюз: „Направлението на съсредоточаването на основните усилия се избираше от съветското командване не в интерес на стратегическа отбрана (такава операция просто не се предвиждаше и не се планираше…), а за съвсем други начини на действие (…) Главният удар на югозапад бе определен за по-изгодна местност, отсичаше Германия от основните й съюзници, от нефта, извеждаше нашите войски във фланг и тил на главната групировка на противника…“ („Красная Звезда“, 27 юли 1991).

Малко след това на руски език излезе и „Ледоразбивачът“. И гражданите генерали, сериозните историци и техните шефове се сепнаха. Всички дружно започнаха да стоварват вината за своето непредпазливо и неразумно дърдорене върху британското разузнаване. Точно тогава се сетиха и за Гьобелс: не ние се изтървахме за плановете на Сталин. Гьобелс измисли всичко това.

* * *

А мисълта, че Хитлер съвсем малко е изпреварил Сталин, в случая („Россия“, 23–29 юни 1993) изказах не аз, повтаряйки Гьобелс, а генерал-майор Ю. Солнишков, повтаряйки армейски генерал С. П. Иванов.