Джордж Байрон
Писма и дневници (98)

До Томас Мур

„Много се радвам, че си станал Председател и благотворител^[1] и пр. и пр. Това са почести, подобаващи само на добродетелните. Все пак не забравяй, че ти си на трийсет и шест (изпълнен съм със завист не към твоята възраст, заради тази «обич, почит, признателност, другарски кръг»^[2] (които я съпътствуват), а аз имам още цели осем години, преди да достигна това посребряващо съвършенство. Дотогава, ако изобщо оцелея, сигурно ще да съм си очистил душата и ще да съм придобил големи достойнства.

Трябва обаче да ти изясня един въпрос. Грешката, не, дори бедата не беше в моя «избор» (освен че може би изобщо не трябваше да избирам когото и да било), защото съм убеден и трябва да го кажа сега, когато нещата имат такъв горчив завършек, че нямаше по-добродушно, по-слънчево, по-мило или по-приятно създание от лейди Б. Нямах и нямам в какво да я упрекна за времето, когато бяхме заедно. Ако трябва някого да обвинявам, то трябва да обвиня самия себе си и не съумея ли да поправя грешките си, трябва да понеса своето бреме.

Най-близките й роднини са… Положението ми беше и все още е много объркано, здравето ми също доста се поразклати, а душата ми дълго време беше в смут. Това са причините (не ги наричам извинения), които често ме тласкаха към разни прояви на невъздържаност и ме правеха избухлив. Някои неща може също така да се отдадат на особените и безразборни навици, които ме обладаха от ранна възрасти и които може би развих вследствие своите скиталчества по света. И все пак си мисля, че ако ми бе дадена възможност, ако положението ми беше дори само поносимо, щях да се държа по-сносно. Но вече няма никаква надежда, както и нищо, което бих могъл да добавя. В момента, като изключим здравето ми, което е в по-добро състояние (странно, вълненията или разправиите винаги укрепват духа ми и ме съживяват), трябва да се преборя с един куп неприятности, включително лични и финансови трудности и др.

Може би съм го казвал и по-рано пред теб, но ще рискувам да се повторя. Нищо не е за мен да понеса лишенията, произтичащи от една несполука или по-точно от злата ми съдба. Но гордостта ми се ужасява от унижението. И все пак аз нямам нищо против тая моя гордост, която, надявам се, ще ме предпазва от всички. Ако сърцето ми можеше да рухне, трябвало е да рухне още преди години, и то от събития далеч по-тежки от това.

Съгласен съм с теб (да преминем сега на професионални теми), че пиша твърде много. Последните неща обаче издадох мимо волята си поради причини, които ще ти обясня, като се видим. Не знам защо толкова много ме занимават тия събития — може би защото чувствувам, че избледняват или че започват да се объркват в паметта ми сред сегашните тревоги и напрежение, и бързам да ги нарисувам, преди боята да е изветряла. Вече турих край. С ония страни и събития, свързани с тях, започнаха и свършиха истинските ми поетически емоции. Опитам ли се пак с някоя друга тема, нищо няма да излезе, а въпросната вече съм изчерпал. «Горко томува — казва Волтер, който казва всичко, което би могъл да каже по някой въпрос.» Има въпроси, по които вероятно бих казал още неща, но оставям всичко, и то твърде скоро.

Помниш ли стиховете, които ти изпратих в началото на миналата година, дето още пазиш? Нямам претенции (като господин Фицджералд в «Морнинг Поуст»), че съм Vates^[3] във всичките му преводи, но не бяха ли те в известен смисъл пророчески? Имам предвид следните: «Няма радост, що светът…» и т.н. Лаская се, че това са най-верните, макар и най-тъжните думи, които някога съм писал.

Каква драсканица се получи! Не казваш нищо за себе си, освен че си станал ланкастърски настоятел и побдудител на просяците. Кога ще се появиш в обществото? Как е семейството ти? Както чувам, макар че трябва и да видя, моето дете е много добре. Нямам намерение да го предавам на заразите на бабиното му общество, въпреки че не съм склонен да го отнемам от майка му. Вече са го отбили обаче и трябва да взема някакво решение.

Твой. и т.н.“