Джордж Байрон
Писма и дневници (110)

До господин Мъри

Ла Мира, недалеч от Венеция, 1 юли 1817 г.

„Откакто ви писах последния път, съм се захванал да обработя впечатленията си в една четвърта песен на «Чайлд Харолд», от която съм направил в груб вид повече от трийсет строфи и имам намерение да продължа. Вероятно с този «напев» ще сложа край на поемата, тъй че можете да предложите да изпратят моята дан за 1818 г. срещу приходите от есента. Трябва да осигурите средства, защото това възобновление предвещава известни разходи за вас. Предлагам да ме пуснете (сиреч под печат) някъде около края на септември или октомври. Все още нямам представа за евентуалния обем или мащаб на Песента, нито какво изобщо ще излезе от нея. Имам намерение обаче тоя път да бъда крайно користолюбив — това е примерът (нямам предвид конкретни личности и още по-малко наши общи познати), който трябваше да последвам още като млад, и може би сега щях да бъда преуспяващ джентълмен.

Не съм получил нито прах за зъби, нито писма, нито пресни новини от вас.

Господин Луис е във Венеция и ще прекарам една седмица при него, тъй като и той е голям почитател на този град.

«На Моста на въздишките стоях» и пр. и пр.

«Мостът на въздишките» (i.e. Ponte de’i Sospiri) е мястото, което разделя или по-точно свързва двореца на дожите и държавния затвор. Има два входа: от единия престъпниците са влизали, за да получат присъдата си, а от другия са излизали, за да намерят смъртта си: удушвали са ги в едно съседно помещение, където са се извършвали съответните Механични операции. Това е първата строфа на новата ни Песен, а сега един-два стиха от втората:

«Днес песните на Тасо са замрели,

лодкарят плува тих край тоя бряг.»^[1]

Едно време гондолиерите винаги са пеели, а баладата им е била «Ерусалим» на Тасо. Венеция е построена върху седемдесет и два острова.

Така, ето ви една тухла от новото вавилонско стълпотворение! Е, господине? Какво ще кажете за мострата?

Ваш и пр.

Р.Ѕ. Ще ви пиша скоро пак.“