Джордж Байрон
Писма и дневници (64)

До лейди Каролайн Лам^[1]

„Никога не съм те смятал за хитра — ние всички сме егоисти, такива ни е създала природата, но даже когато понякога прибегнеш до измама, не можеш да я удържиш докрай и толкоз по-добре: неуспехът ще намали тази твоя склонност. Всяка дума, която изричаш, всеки ред, който пишеш, доказва, че или си искрена, или си глупава и понеже вече знам, че не си едното, остава да те помисля за другото. Не познавам друга жена с по-големи или по-очарователни дарби — всестранни, каквито трябва да бъдат у една жена — по нещо от всичко и нищо прекалено много. Но, за съжаление, те се съчетават с една абсолютна липса на елементарно поведение. Например, бележката до твоя паж, ти наистина ли си мислиш, че аз съм я предал? Всъщност действително ли си смятала, че трябва да направя това? Разбира се, че не го сторих. А сърцето ти? Бедна ми Каро, какъв малък вулкан е то! Вулкан, който бълва лава във вените ти, и въпреки всичко не искам ни най-малко да изстива, не искам да става на мраморен къс, каквито понякога могат да се видят (за да разбереш глупавата ми метафора) във формата на маси, вази и пр. — втвърдени след някое изригване на Везувий. Преставам с идиотските си тропи и фигури и искам да ти кажа, че както сама знаеш, винаги съм те смятал за най-умното, най-приятното, най-невъзможното, най-милото, най-смущаващото, най-опасното, най-привлекателното създанийце, което живее сега или е трябвало да се роди преди две хиляди години. Няма да говоря за красотата ти, не разбирам от тия неща, но нашите красавици престават да бъдат такива, когато ти се доближиш до тях. Следователно ти притежаваш или красота, или нещо още по-хубаво. И така, Каро, тази глупост е първият и последен комплимент (ако е комплимент), който някога съм ти правил — ти винаги си ме упреквала, че не съм достатъчно любезен в това отношение, но другите ще компенсират този мой недостатък. Ела у лейди Грей или поне не позволявай присъствието ми там да те държи настрана. Всичко онова, което толкова често ми казваш, аз го чувствувам — може ли нещо повече от това да се каже или почувствува? Това благоразумие е твърде досадно, но човек трябва винаги да го проявява, как другояче бихме могли да се спасим? Продължавай да го спазваш.

Ако изобщо ми пишеш, пиши както обикновено. Впрочем твоя работа, само не искам да се виждаме. Баста!“