Джордж Байрон
Писма и дневници (50)

До Джон Хобхаус

Нюстед, 10 август 1811 г.

„Мили Хобхаус,

От Дейвис вече научих за смъртта на Матюс, от когото пък получих писмо, писано един ден преди смъртта му. В него той те споменава и тъй като може би е било последното в живота му, сигурно ще бъде някакво, макар и недостатъчно, утешение да чуеш, че в него той се отзовава за тебе с голяма сърдечна близост, която е много по-ценна от най-високопарните хвалебствия на света, особено когато идва от онези, които обичаме. Както вече знаеш, моят дом е обител на скръбта и аз съм тъй потресен от ударите, които понесох, че даже и най-повърхностните занимания не могат да ми възвърнат здравия разум. Бедният ми приятел Дж. Уингфийлд, майка ми и твоят най-добър приятел (и съвсем не най-лошият за мен) Ч. С. Матюс изчезнаха за един кратък месец, откакто се върнах, и аз не можах да се видя с никой от тях, макар че получих известия от всички. За мен смъртта е толкова непонятна, че нито мога да говоря, нито мога да мисля за нея. Наистина, когато видях онази безжизнена маса, която по-рано представляваше съществото, от което аз съм се родил, вътрешно изпитах съмнения кой от двамата в действителност съществува. Загубих онази, която ми даде живот, както и някои други хора, които направиха този живот щастлив. Нито се надявам на задгробен живот, нито се страхувам от него и все пак ако у нас има «Искрица от онзи небесен огън»^[1], Матюс вече е «сред боговете». В стаята, където в момента ти пиша (от двете ми страни черепите, които толкова пъти си виждал), ти, М. и аз сме прекарвали такива весели и безцелни вечери и тук пак ще вдигнем чаши в негова памет и въпреки че това няма да стигне до него, поне ще утеши останалите живи, а само за тях смъртта може да бъде зло. Аз не съм в състояние нито да получа, нито да дам утеха. Това ще направи времето. Междувременно хайде да се видим или ми пиши, а ако е възможно, и двете. Аз съм много самотен и сигурно щях да се чувствувам нещастен, ако не бях изпаднал в едно състояние на истерична веселост, което нито мога да обясня, нито мога да овладея и колкото и да е странно, аз се смея, и то от сърце, като през цялото време си се чудя на себе си. Опитах се да чета, да играя бокс, да плувам, да пиша, да ставам рано и да си лягам късно. Опитах с вода, вино и разни други безплатни лекарства и ей ме на, нещастен, но не меланхоличен или обзет от аристократично благородство. Драги ми «Кам от Корнуол» (последният израз на Матюс!!!), нека хората или бог да ти дадат щастие, което повече ти пожелавам, отколкото очаквам, че ще постигнеш! Вярвай ми, няма друг жив човек, който да ти е така предан.

Байрон“