Джордж Байрон
Писма и дневници (15)

До Чарлс Дейвид Гордън^[1]

„Макар да се страхувам, мили мой Гордън, че няма да получиш това писмо, преди да се върнеш в Абъргелди (от писмото ти разбирам, че напускаш Ледбъри следващия четвъртък), за да не ме упрекнеш, аз ти отговарям веднага. Току-що приключих пътешествието си и повярвай ми, първото най-приятно занимание за мен сега е да ти пиша. Играхме срещу Итън^[2] и най-срамно ни натупаха^[3]. Утешението за мен беше, че направих, единадесет точки при първия опит и седем при втория. Никой от нашите не вкара толкова много освен Брокмън и Ипсуич. След мача обядвахме заедно в най-приятелска атмосфера и никой не каза нито една крива дума. Разбира се, повечето от нас бяха доста пияни и когато подир това отидохме в театър «Хеймаркет», дигнахме такава патардия, каквато впрочем можеш да си представиш при толкова много харовианци и итонианци, събрани на едно място. Аз бях в една група от седем души, които се качиха на файтон — четирима от Итън и трима от Хароу. Всички влязохме в една ложа и в резултат на това се вдигна такъв шум, че никой от седящите наоколо не можа да чуе думичка от пиесата, от което естествено не бяха очаровани, започнаха да ни се карат и почти се сбихме с тях. Бог знае как съм се прибрал след това. Много смътно си спомням, защото главата ми беше замаяна от горещината, караницата и виното, което изпих. На сутринта изобщо не можах да си спомня как, по дяволите, съм се добрал до леглото си. Вечерта валя непрекъснато и трудно хванахме файтон, затова и всички се натъпкахме на едно място. На мача видях младия Туилт, твоя брат, и един мой съученик, когото не бях срещал шест години. Той обаче не е човекът, за когото те бях помолил да разпиташ. Искрено ти благодаря, че го направи. Снощи в осем тръгнах за майка ми и току-що пристигам. И без да се бавя нито секунда, ти благодаря, че толкова скоро изпълни молбата ми да пишеш. Адресът ми в Кеймбридж ще бъде Тринити Коледж, но няма да бъда там преди 20 октомври. Можеш да продължиш да изпращаш писмата си тук. Когато отида в Хампшир^[4], което няма да стане, преди да си се върнал в Хароу, ще ти изпратя адреса си, преди да замина. Споделям надеждата ти, че ще продължим кореспонденцията си дълго време. Вярвам, мой най-скъпи приятелю, че тя ще бъде прекъсвана само от време на време, когато сме заедно на едно и също място или под един покрив. Когато например свърша класическото си образование и стана пълнолетен, очаквам да станеш чест посетител на Нюстед, моето имение в тази област; то се намира на около дванайсет мили от майчината ми къща, където съм сега. Там ще мога да ти демонстрирам лов на дивеч и птици, риболов и други неща и те уверявам, че ще си най-желаният ми гост. Ничии други писма не ми доставят по-голямо удоволствие, ничие приятелство не ме изпълва с по-голяма наслада. Повярвай, мили мой Чарлс, такива ще бъдат винаги чувствата на твоя вечно предан:

Байрон“