Джордж Байрон
Писма и дневници (102)

До Нейни. светлост Огъста Лий

„… Имах редно премеждие на езерото (близо до Мейерѝ), но не беше чак толкова опасно. Що се отнася до всичките тия любовници, бог да ми е на помощ, имах само една. Не ми се сърди, какво можех да направя? Едно глупавичко момиче тръгна след мен въпреки всичко, което й казах или можах да направя. Всъщност тя тръгна преди мен, защото я заварих там. Измъчих се, докато я убедя да се върне. Накрая си отиде. Моя най-скъпа, казвам ти най-искрено, не можах да го предотвратя направих всичко, за да го осуетя, и най-сетне му турих край. Не бях влюбен и изобщо у мен не е останала капчица любов към когото и да било. Но чисто и просто не можех да се правя на стоик пред една жена, която се беше блъскала 800 мили, за да убие философа у мен. Освен това напоследък ме нагостиха с такива обилни блюда «първо, второ и десерт»^[1] от омраза, че на драго сърце приех малко любов (още повече след като бях заставен) за разнообразие. Сега вече знаеш всичко, което аз знам за тая работа и тя е приключена. Моля те, пиши. Нямам никакви новини след последното ти писмо, което получих поне преди месец или пет седмици. Излизам съвсем малко, освен на чист въздух, на малки излети, на разходки по езерото, в Копе, където Мадам дьо Стал се държи подчертано любезно и приятелски с мен и (както дочувам) води битки безчет за моята безразлична за мен кауза. Тя е вдигнала доста шум (така казват) и от двете страни на Ламанша. Господ знае защо — вероятно ми е писано да предизвиквам караници между хората.

Не ме мрази, а ми вярвай.

Сърдечно твой Байрон“