Джордж Байрон
Писма и дневници (40)

До госпожа Катерин Гордън Байрон

„Мила мамо,

От известно време съм в Турция. Селището Превеза се намира на крайбрежието, но аз прекосих и вътрешността на провинция Албания по време на посещението си при Пашата. Напуснах Малта на военния бриг «Спайдър» на 21 септември и след осем дни пристигнах в Превеза. След това пропътувах около 150 мили до Тепелени, извънградския дворец на Негово височество, където прекарах три дни. Пашата се казва Али^[1] и тук го смятат за изключително способен човек. Той управлява цяла Албания (древния Илирикум), Епир, част от Македония, а синът му Вели паша, до когото ми даде препоръчителни писма, управлява Морея^[2] и има голямо влияние в Египет. С две думи, той е един от най-могъщите хора в Отоманската империя. Когато стигнах столицата Янина след три дни път през планините и сред изключително живописна природа, научих, че Али паша е с армията си в Илирик и обсажда Ибрахим паша в замъка Берат. Той чул, че някакъв високопоставен англичанин се намирал във владенията му, и разпоредил на коменданта на Янина да ме настани и да ми осигури всичко необходимо gratis^[3] Макар че ми разрешиха да подаря някои дреболии на робите и др., не ми дадоха да платя за нищо, което ми беше нужно за домакинството. Яздих везирските коне и видях палатите на Али и на внуците му. Те са великолепни, но прекалено натруфени с коприна и злато. След това прекосих планините и минах през Зица^[4], едно село с гръцки манастир (където преспах на връщане). По-красиво местоположение не съм виждал (като изключим Синтра в Португалия, разбира се). След девет дни стигнах Тепелени. Пътуването ни се удължи заради планинските порои, които бяха прекъснали пътищата. Никога няма да забравя изключителната гледка, при влизането ни в Тепелени към пет часа следобед. Слънцето залязваше и обстановката ми напомни описанието на замъка Бранксъм и феодалните уредби в песента на Скот^[5] (разбира се, с известни разлики в облеклото). Албанците в техните дрехи (най-разкошните в света, които се състоят от дълга бяла фустанела, наметало, везано със златна сърма, жакет от пурпурно кадифе със златна обшивка, жилетка, посребрени пистолети и кинжали), татарите с техните калпаци, турците с огромните си наметки и тюрбани, войниците и чернокожите роби с конете — войниците, разположени на групи в една огромна открита галерия пред двореца, а робите-в колонадата под нея с двеста жребци в пълно снаряжение, готови всеки момент да потеглят. Куриери влизаха и излизаха с известия; тимпаните биеха, момчетата съобщаваха часа от минарето на джамията. Всичко това, заедно с изключителната красота на самия дворец, представляваше непозната и дивна гледка за чужденеца. Заведоха ме в много хубав апартамент и секретарят на везира се заинтересува за здравето ми по турски маниер. На другия ден ме представиха на Али паша. Бях се облякъл в пълна щабна униформа с разкошна сабя и пр. Везирът ме прие в голяма зала с мраморен под. В средата шуртеше фонтан. Около стените имаше алени дивани. Той ме прие прав — голяма почит от един мюсюлманин — и ме накара да седна от дясната му страна. Имам преводач грък, но в случая превеждаше един лекар на Али на име Секуларио, който разбира латински. Първият му въпрос беше защо съм напуснал страната си толкова млад (турците нямат представа, че човек може да пътува и за удоволствие). После каза, че английският министър капитан Лийк^[6] го е осведомил за високото ми потекло и изпрати почитанията си до майка ми, които сега ви предавам от името на Али паша. Той също добави, че бил убеден в благородния ми произход, защото съм имал малки уши, чуплива коса и малки бели ръце и изрази задоволство от външността и облеклото ми. Каза ми да го считам за баща, докато съм в Турция, и че ме приема като свой син. Наистина той се отнасяше с мен като с дете и ми изпращаше бадеми и захарен шербет, плодове и сладкиши по двайсет пъти на ден. Покани ме да ходя често при него, особено вечерно време, когато бил по-свободен. След като пих кафе и пуших лула, се оттеглих за първи път в покоите си. Впоследствие го видях още три пъти. Странно е, че турците, които нямат потомствени титли и много малко велики родове с изключение на султанския, се отнасят с такава почит към произхода. Те проявиха по-голямо уважение към потеклото ми, отколкото към титлата. Негово височество е на шестдесет години, много дебел, невисок, но с хубаво лице, светлосини очи и бяла брада. Той се държи много любезно и същевременно притежава достойнство, което забелязвам у всеки турчин. Видът му съвсем не отговаря на неговия характер, защото е безмилостен тиранин и е извършил ужасни жестокости. Много е смел и е добър генерал, и го наричат мохамеданския Бонапарт. Наполеон му предлагал два пъти да стане цар на Епир, но той предпочита англичаните и ненавижда французите, както сам ми каза. Толкова е важен, че и двете страни го коткат. Албанците са най-войнствените поданици на султана и Али само номинално е зависим от Портата^[7]. Той е могъщ воин, но колкото е прочут, толкова е и жесток — бунтовниците опичал живи и т.н. Бонапарт му изпратил табакера за емфие, гравирана с неговия образ. Али ми каза, че кутията била много хубава, но гравюрата не струвала. Не харесвал нито портрета, нито оригинала. Неговият начин да преценява потеклото на човека по уши, ръце и т.н. е много любопитен. Към мен се държа като истински баща — даде ми препоръчителни писма, стражи и всякакви други улеснения. Следващите ни разговори бяха за войната, пътуването, политиката и Англия. Той извика албанския войник, който ме придружава, и му заповяда да ме защищава на всяка цена. Войникът се казва Василис и като всички албанци е смел, непреклонно честен и верен. Те са жестоки, но не са коварни. Имат различни пороци, но не са подли. Що се отнася до външността им, може би са най-хубавият народ в света. Жените им понякога също са хубавички, но ги третират като робини — бият ги и т.н. С две думи, те са впрегатни животни — орат, сеят и видях да носят дърва и даже да поправят пътища. Всички мъже са войници. Единствените им занимания са войната и ловът. Жените са работници, което в края на краищата не е кой знае колко трудно при такъв хубав климат. Вчера, единадесети ноември, се къпах в морето. Днес е тъй горещо, че ви пиша в една сенчеста стая от къщата на английския консул, с три широко отворени врати. В къщата няма отопление, няма дори огнище, освен за готварски цели. Днес видях останките на град Акций^[8] близо до който Антоний загубил битката и целия свят в един малък залив, където две фрегати едва ли биха могли да маневрират. От града днес е останала една порутена стена. От другата страна на залива се виждат развалините на Никополис, построен от Август в чест на победата му. Снощи присъствувах и на гръцка сватба, но за това, както и за хиляда други неща, нямам нито време, нито място да ви пиша. Утре отивам с охрана от петдесетина мъже в Патра в Морея, а оттам в Атина, където ще прекарам зимата. Преди два дни едва не загинах на един турски военен кораб поради невежеството на капитана и екипажа, въпреки че бурята не беше кой знае колко силна. Флечър ревеше за жена си, гърците призоваваха всичките си светци, мюсюлманите викаха аллаха, капитанът избухна в плач и се спусна в трюма, като ни каза да се молим на бога. Платната се накъсаха, главната мачта се тресеше от силния вятър. Нощта настъпваше и единственият ни шанс беше да стигнем Корфу, който е френско владение, или (както Флечър патетично се изрази) да потънем във водния си гроб. Направих, каквото можах, да успокоя Флечър, но като видях, че е непоправим, увих се в албанския си ямурлук (огромно наметало) и легнах на палубата в очакване на най-лошото. По време на пътуването се научих да гледам философски на нещата, но и да не бях се научил, в случая оплакванията бяха безсмислени. За щастие вятърът стихна и просто ни закара до брега на Сули, който се намира на континента. Там слязохме и с помощта на местните жители се върнахме в Превеза. В бъдеще обаче няма да се осланям на турските моряци, въпреки че пашата се е разпоредил една от неговите галери да ме отведе в Патра. Затова отивам по суша чак до Месолонги и оттам трябва да прекося само един малък залив, за да стигна Патра. Следващото писмо на Флечър ще е пълно с чудеса. Една нощ при гръмотевична буря се загубихме за цели девет часа в планината, после пък едва не претърпяхме корабокрушение. И двата пъти Флечър беше ужасно смутен, защото в първия случай се боеше от гладна смърт и от бандити, а във втория от удавяне. Очите му малко се възпалиха от светкавиците или от плач (не знам точно от какво), но сега са добре. Когато ми пишете, адресирайте писмото си до господин Стране, английски консул, Патра, Морея.

Мога да ви разправя още куп подобни случки, които сигурно ще ви бъдат забавни. Те се тълпят в главата ми и писмото би набъбнало много, но нито мога да ги подредя в ума си, нито да ги изложа свързано на хартия. Мога само да ви ги разкажа объркано и с обичайния си ужасен почерк. Албанците ми харесват много. Не всички от тях са турци. Някои племена са християни, но религията не влияе върху нравите и поведението им. Смятат ги за най-добрите войници в турската армия. Веднъж по пътя престоях два дни, а после още три в една казарма в Салора и никога не съм срещал по-свестни войници, въпреки че съм бил в гарнизоните на Гибралтар и Малта и съм виждал достатъчно испански, френски, сицилиански и британски войски. Нищо не ми откраднаха и винаги с удоволствие ми даваха от храната и млякото си. Преди по-малко от седмица един албански вожд (всяко село си има вожд, който се нарича примат) ни помогна да се измъкнем от злополучната турска галера и след като ни нахрани и настани моята свита, състояща се от Флечър, един грък, двама албанци, един гръцки свещеник и моя спътник господин Хобхаус, той отказа всякаква отплата освен една писмена бележка, че съм бил добре приет. Когато настоях да му дам няколко секвина^[9], той ми отвърна: «Не, не, аз искам да ме обичате, а не да ми плащате» Това бяха думите му. Учудващо е колко евтино е всичко в тази страна. Докато бях в столицата, везирът нареди да не плащам за нищо, но оттогава, макар че имам шестнадесет коня и шест-седем човека, разходите ми са наполовина по-малки, отколкото в Малта. А там прекарах само три седмици, живях в безплатна квартира, отпусната от губернатора сър А. Бол, и имах само един слуга. Между впрочем очаквам Хансън да ми превежда редовно пари, защото нямам намерение да стоя цял живот в тази страна. Нека да ми пише на адреса на господин Стране, английския консул, Патра. Причината за тази забележителна евтиния е, че равнините са изумително плодородни, а звонковите пари са малко. Сега отивам в Атина, за да уча новогръцки, който доста се отличава от старогръцкия, макар в основни линии да си приличат. Нямам желание да се връщам в Англия, освен ако крайната нужда и немарливостта на Хансън не ме принудят. Във всеки случай няма да ходя в Азия поне още една-две години, защото в Гърция има още много неща, които искам да видя. Вероятно ще прекося морето и ще посетя Африка, поне египетската и част. Като всички англичани Флечър е много недоволен, макар че след като везирът му подари 80 пиастъра, мнението му за турците се промени. Ако човек вземе предвид стойността на живота тук, това се равнява на почти десет английски гвинеи. Досега той е страдал само от студ, жега и глад — това е неизбежно за всички, които спят в колиби и прекосяват диви планини; аз самият търпя тези несгоди наравно с него, но той просто няма кураж и се страхува от крадци и бури. Няма на кого да изпращам поздрави в Англия и не искам да знам нищо за нея, освен че вие сте добре, както и да получа едно-две делови писма от Хансън, комуто можете да кажете да ми пише.

Ще пиша пак, когато мога.

Оставам ваш любящ син:

Байрон

Р.Ѕ. Имам няколко великолепни албански костюма — единствените скъпи неща в тази страна. Те струват по 50 гвинеи единият и са обшити с толкова злато, че в Англия сигурно ще струват двеста. В Янина ме представиха на Хюсеин бей и Махмут паша — и двамата са малки момченца и внуци на Али. Те напълно се различават от нашите момчета. Лицата им са изрисувани като на начервени вдовици, имат големи черни очи и съвсем правилни черти. Те са най-красивите животинчета, които съм виждал, и вече са дресирани според дворцовия церемониал. Турският поздрав се състои от леко скланяне на главата с ръка на гърдите. Близките приятели винаги се целуват. Махмут е на десет години и иска пак да се видим. Ние станахме приятели, без да се разбираме, като много други хора, но по съвсем различни причини. Той ми даде писмо до баща си в Морея, до когото имам писмо и от Али паша.“