Джордж Байрон
Писма и дневници (121)

До господин Мъри

„Миналата събота изпратих по пощата втората песен на «Дон Жуан» в четири пакета. В два от тях има по четири, а в другите два по три листа, които общо съдържат 217 октави. Няма да позволя никакви съкращения, с изключение на стиховете за Касълрей и… Да не сте посмели да превърнете моите песни в Църковни песнопения! Поемата ще се хареса, ако е жива. Ако е глупава, ще се провали. Но, дявол да го вземе, няма да допусна да я окастрите и насечете. Ако искайте, издайте я анонимно. Може би даже ще е по-добре. Но аз ще се боря с тях с нокти и бодли, като таралеж.

Значи, вие, господин Фосколо и т.н. искате да се заловя с «нещо голямо»? Сигурно имате предвид епическа поема или друга подобна? Няма да се хващам с такава работа. Мразя да ми се възлагат задачи. И после, «за седем-осем години»! Дано бог да ни даде живот и здраве още три месеца, а вие години! Ако човек не може да си уплътни времето другояче, освен като се поти в писане на стихове, по-хубаво да стане изкопчия. И още творби, казвате! Та «Чайлд Харолд» нищо ли е? Имате си толкова много «божествени» поеми, а малко ли е човек да е написал едно човешко произведение, без вашите изтъркани образи? Че аз можех да разтегна четирите песни на тая поема в двайсет, стига да исках да произвеждам книги, а пък страстта, която вложих в нея, би стигнала, за да изкарам още толкова трагедии в модерния стил. Щом като искате дължина, ще имате «Жуан», защото ще ви съчиня 50 песни.

Ама и Фосколо си го бива! Защо той се задоволява с «Поемата на Ортис», с единствената си трагедия и с няколкото памфлета? Той е живял цели 15 години повече от мен! А какво е направил през това време? Несъмнено е доказал таланта си, но не е затвърдил славата си, нито е постигнал върха на възможностите си.

Освен това имам намерение да напиша най-хубавата си творба на италиански и ще ми трябват още девет години да науча по-добре езика. После, ако още имам фантазия и ако мен самия ме има, ще опитам истинските си възможности. Що се отнася до преценката на англичаните, за която говорите, нека най-напред сами да пресметнат колко струва и после да ме обиждат с нахалното си снизхождение.

Не съм писал за тяхно удоволствие. Ако са останали доволни, това е защото сами са решили да си направят удоволствието. Никога не съм гъделичкал тяхното мнение, нито гордостта им. Нито пък ще го правя за в бъдеще. А най-малко ще седна да пиша книга за дамички: «al dilettar le femine e la peble»^[1]. Писал съм, защото съм имал какво да кажа, защото у мен е имало страсти, пориви и по много други причини, но не и заради «милите им гласчета»^[2].

Знам точната цена на публичните овации, защото малцина писачи са ги имали повече от мен, и ако реша да кривна по техния път, сигурно ще ги запазя или отново ще си ги възвърна. Но аз ни ви обичам, ни се страхувам от вас, и макар да търгувам с вас, не бих ял, нито пил, нито се молил с вас.^[3] Без да съм го търсил, те направиха от мен някакъв всеобщ идол. Без някаква причина или разумно основание, по някакъв каприз, те събориха идола от неговия пиедестал. Той не се счупи при падането и, изглежда, им се иска пак да го сложат на мястото му. Но няма да им се удаде.

Питате за здравето ми. В началото на годината бях много изтощен, а освен това стомахът ми беше толкова немощен, че нищо не можеше да задържа. Принуден бях съзнателно и бързо да променя начина си на живот, който ме тласкаше от «сухата и жълта шума»^[4] към земята. Сега съм добре и със здравето, и с настроението, и съм предано ваш и т.н.

Б

Р.Ѕ. Прочетох «Приятели» на Ходжсън. Той с право защищава Поуп срещу копелетата-пеликани в днешната ни литературна зима, чието отцеубийство изглежда още по-гнусно, защото смучат кръвта на родителя на истинска английска поезия — поезия без недостатъци — и след това хулят гръдта, която ги е хранила.“