Джордж Байрон
Писма и дневници (47)

До Робърт Чарлс Далъс

„Драги господине,

Днес, след двегодишно отсъствие (от 2 юли с точност до деня, когато най-рано ще пристигнем в Портсмут), тръгвам обратно за Англия. Както знаете, прекарах по-голямата част от това време в Турция, с изключение на два месеца в Испания и Португалия, които тогава бяха достъпни. Видях всички забележителности на Турция, най-вече Троада, Гърция, Константинопол и Албания, където малцина като мен и Хобхаус са прониквали тъй нависоко. Не знам да съм извършил нещо по-различно от другите пътешественици, ако не се смята плуването от Сестос до Абидос на 3 май 1810 г. — едно прилично постижение за съвременен човек.

Връщам се без особени надежди за приятни емоции вкъщи и с телеса, малко разклатени от една-две остри трески, но вярвам, че духът ми е все тъй непоклатим. Както изглежда, работите ми са много уплетени и трябва надълго и нашироко да се разправям с адвокати, миньори, фермери и кредитори. За човек, който мрази бъркотиите почти колкото литургиите, това наистина е тежка грижа. Впрочем достатъчно за вътрешните ми работи.

Разбрах, че напразно съм се карал на Котърн^[1], тъй като при завръщането ми от Малта намерих два пакета с две ваши писма. От тях се вижда, че не сте получили писмото ми от Константинопол, което бях адресирал до Лонгман. Не беше кой знае колко важно.

Май е излязло четвърто издание на моята сатира — това е доста над средното ниво, макар и не кой знае какво за една творба, която с тематиката си може да има само временна стойност и заради това трябва да се хареса или веднага, или никога. Сега, когато съм в състояние да мисля и действувам по-трезво, съжалявам, че изобщо я написах, въпреки че тя сигурно скоро ще бъде забравена от всички, с изключение на потърпевшите. «Сборникът» на моя приятел Хобхаус не успя, но той се отнася с такова добродушие към факта, че просто не знам дали да му се смея, или да плача заедно с него. Видял се е със сина ви в Кадис и говори за него с възхищение.

Обущарят Блакет, протежето на Прат^[2] и на вас самия, почина независимо от стихотворенията си и може да се причисли към случаите, в които смъртта е спасила човек от проклятие. Вие двамата погубихте този нещастник; ако не бяха покровителите му, той сигурно и досега щеше да си бъде много добре като майстор на обувки, а не на «стъпки». Но вие така го обезсмъртихте, че от него нищо не остана. Пиша това, защото предполагам, че поезията, покровителството и разни силни течности са го съсипали. Ако сте в града около началото на юли, ще можете да ме намерите в хотел «Дорант» на Албъмарл Стрийт. Ще се радвам да ви видя. Приготвил съм едно подражание на Хорациевото «Поетическо изкуство» за Котърн, но нека това да не ви спира, защото няма да ви го натрапвам. Знаете, че не чета стихотворенията си пред гости. След няколко дни ще отида в Нотингамшир и оттам в Рочдейл. Ще изпратя това писмо, веднага щом стигнем пристанище, т.е. след седмица.

Искрено ваш:

Байрон“