Джордж Байрон
Писма и дневници (168)

До господин Мъри

„Чух от господин Дъглас Кинърд, че сте споменали за някакъв слух, че от Италия била пристигнала сатира срещу господин Гифърд, написана от мен! Но че вие не го вярвате. Надявам се, че не вярвате нито на него, нито на който и да било друг. Който твърди, че аз съм авторът или вдъхновителят на нещо от този род за Гифърд, лъже най-безсрамно. Ако изобщо такова произведение съществува, то няма нищо общо с мен. Вие знаете много добре за кого съм писал и за кого не съм писал. Също така знаете дали е било заслужено, или не. Достатъчно по тоя въпрос.

Сигурно с нетърпение очаквате да научите новини за тази част на Гърция (най-застрашената от нахлуване); ще чуете достатъчно по обществени и частни канали. Аз обаче ще ви опиша събитията от една седмица насам, смесвайки обществените с личните подробности, тъй като нещата в момента доста са се уплели.

В неделя (май беше петнайсети) получих силни и внезапни конвулсии, от които загубих говора си, но не и способността да се движа, защото няколко силни мъже едва са успели да ме удържат. Дали това е епилепсия, кахексия, каталепсия или апоплексия, или някаква друга «епсия», или «ексия», докторите още не могат да решат. Може да е бил просто нервен спазъм и пр. Във всеки случай беше много неприятно и за малко да ме отнесе и т.н. В понеделник ми сложиха пиявици на слепоочията, което не е трудно, но кръвта не можа да спре, до единайсет часа през нощта (били са се приближили твърде много до слепоочната артерия и за малко да склопя очи). Разните кръвоспиращи и съсирващи средства можаха да обгорят раната едва при стотния опит.

Във вторник един турски военен бриг заседна на брега. В сряда се извършиха усилени приготовления да го нападнем, макар че корабите-придружители го охраняваха, но турците го изгориха и се оттеглиха в Патра. В четвъртък избухна разпра между сулиотите и чуждестранния караул в арсенала: убит беше един шведски офицер, а един сулиот беше тежко ранен. Очакваше се общ конфликт, който с голяма трудност бе предотвратен. В петък погребаха офицера. Техниците англичани на капитан Пари се разбунтуваха под предлог, че животът им бил в опасност, и искат да напуснат страната. Да си вървят.

В събота стана земетресение — това беше най-силният трус, който съм преживявал досега от общо тридесетина леки или силни, в различни периоди. Те са нещо обикновено в Средиземноморието, и всички войници изпразниха оръжията си по същата причина, по която диваците бият барабани или вият по време на лунно затъмнение. Изобщо беше невероятна гледка. Да можехте да видите нашите английски Джонита, които никога преди не са си подавали носа от лондонските работилници. И никога повече няма да поискат, ако зависи от тях. Освен това в неделя чухме, че везирът е дошъл в Лариса с около стохилядна войска.

На идване на два пъти едва отървах кожата: първия път ни заплашваха турците (един от корабите беше пленен, но след това го освободиха, а втория — корабокрушение). Два пъти бяхме хвърлени на скалите край Скрофес (крайбрежни острови).

Успях да издействувам от гърците освобождението на двайсет и осем турски затворници — мъже, жени и деца, и ги изпратих в Патра и Превеза на собствени разноски. Едно деветгодишно момиченце, което иска да остане при мен, ще изпратя (ако съм жив) заедно с майка му вероятно в Италия или в Англия. Името й е Хато или Хатидже. Тя е много хубаво и живо дете. Всичките й братчета са били убити от гърците, а тя самата заедно с майка си е била пощадена със специално благоволение благодарение на невръстната й възраст — тогава е била само на пет-шест годинки.

Вече съм по-добре със здравето и отново се движа с кон. Работата ми тук не е синекурна — има толкова разправии и трудности от всякакво естество; ще направя обаче каквото мога. Принц Маврокордатос е прекрасен човек и прави всичко, което е по силите му, но неговото положение е крайно сложно. Въпреки това храним големи надежди за успеха на схватката. Ще чуете повече официални новини от много места, аз нямам време за писане.

Ваш и т.н.“