Джордж Байрон
Писма и дневници (58)

До Уилям Харнес^[1]

„Мили мой Уилям,

Пиша ти пак, но недей мисли, че искам да обременявам перото и търпението ти с надежди за скорошен отговор. Пиши ми, когато искаш, а когато мълчиш, аз ще се утешавам с мисълта, че си си намерил по-добро занимание. Вчера с Бланд се отбихме у господин Милър. Той не си беше вкъщи, но днес или утре ще се обади на Бланд. Ще се опитам да ги запозная, но ти си несправедлив към най-добрия издател Милър. Той е богат, но не е невежа, нито надменен; тъкмо обратното, Милър е най-изтънченият от цялото им съсловие, знае много и е добре възпитан. Ти, дете мое, си много строг към другите. Като пораснеш още малко, ще се научиш да изпитваш неприязън към всички, но да не обиждаш никого. Що се отнася до човека, за когото говориш, трябва да се ръководиш от собствения си здрав разум — никога не се опитвам да давам съвети, защото твърдо вярвам в старата поговорка.^[2] Искрено ти съчувствувам в тоя студ. От три години насам не съм мръзнал така, макар че през ония ориенталски лета копнеех за хладина. Там за такова нещо не може и да се мисли, освен ако не се качиш на върха на Химет.^[3] Най-искрено ти благодаря за последната част от писмото ти. Напоследък съм отвикнал от добрите чувства и особено ми е приятно, че отново ги срещам у човека, който някога пръв ми ги засвидетелствува. Уверявам те, аз не съм се променил след всичките ми скитания: Хароу и, разбира се, ти никога не сте ме напускали и «dulces reminiscitur Argos.»^[4] И това полустишие беше с мен до самото място, за което си спомня умиращият аргосец. Не мога да ти кажа точната дата, когато започна нашата близост, защото това беше преди изобщо да мога да меря времето с дати, и от теб зависи тя да продължи до часа, в който и аз, и тя ще бъдем в минало време. Моля те, не се поддавай на въображението си и много недей мисли за «съответствието между думи и външност» (използувам твоя израз). Не мога да кажа нищо за собствените си думи и външност, но ако ти изглеждат студени, значи, че не отговарят на сърцето ми, което ти принадлежи, както едно време в четвърти клас. Ти нали четеш книги? Според мен х+у е точно толкова забавно и даже по-лесно разбираемо от «Проклятието на Кехама»^[5]. Стихотворенията на маестро Сауди са това, което две успоредни прави могат да бъдат, сиреч да продължават до безкрайност, без някога да срещнат нещо по-абсурдно от самите тях.

«Кажи ми, кажи ми, кралице Орака,

кажи за петте от Парнас,

Лойд, Лам, Уърдсуърт, Колридж и Сауди —

всички за ада, но още при нас.»^[6]

Колридж^[7] изнася лекции — «Много глупаци съм чувал» (казал веднъж Анибал на един оратор), «но виж, като този — никога.»^[8]

Довиждане, скъпи мой Уилям.

Сърдечно твой Байрон“