Джордж Байрон
Писма и дневници (92)

До Лий Хънт

„Скъпи Хънт,

Куп благодарности за твоите книги, за които вече знаеш мнението ми. Не бива да се тревожиш, че външният им блясък е неподходящ. Те все пак имат повече неща отвътре, отколкото отвън^[1]. Позволявам си да се отгранича от мнението ти за Уърдсуърт с лекотата, с която едно време се съгласих, с теб. Тогава го похвалих с оглед на бъдещето, но очакванията ми не се потвърдиха. Все още мисля, че неговите способности оправдават това, което казваш за тях,^[2] но творбите му след «Лирически балади»^[3] са отчайващо несъответствуващи на таланта, който той таи в себе си. Несъмнено в «Екскурзията»^[4] се е излял доста самороден талант. Но той е като дъжд върху скали — водата се задържа и застоява, или пък като дъжд върху пясък — пада, но не налива плод. Кой може да го разбере? Нека ония, които могат, да го направят разбираем и за другите. Якоб Бьоме, Сведенборг и Джоана Сауткът са само отделни превъплъщения на този архиапостол на тайнството и мистицизма. Но аз завърших… не, не съм свършил, защото имам към него две дребни и може би недостойни забележки относно малките грешчици, които се чудя как е допуснал с неговите претенции за точно наблюдение и след онова бурно възмущение срещу неправилния превод на «лунната сцена у Омир» от Поуп.^[5] Ето за какво става дума: в своята поема^[6] той казва за Гърция, че е земя на:

«Плодородни равнини, реки и брегове ехтящи,

под пъстрия небесен свод.»

Реките са сухи почти половин година, равнините са безплодни, а бреговете са тихи и няма приливи и отливи, както е изобщо в цялото Средиземноморие. Небето е всичко друго, но не и пъстро, защото месеци наред е само «тъмно, дълбоко, прекрасно синьо». Другото е за нещо в бележките му, където той говори за нашите «каменни гробове, струпани в оживената и пр. и пр. на големия град» в сравнение с «безмълвното уединение на турските гробища, разположени в някое отдалечено място». Това е чиста глупост. На един паметник в нашите гробища се падат десет турски И са толкова нагъсто, че изобщо не можеш да минеш между тях, или в най-добрия случай ги разделя само една тясна пътечка. Що се отнася до «отдалеченото място», във варварските страни хората не си правят труда да отнасят мъртвите много надалеч. Те трябва да са живели близо до мястото, където ги погребват. Няма гробища в «отдалечени места» освен там, където кипарисите и надгробните плочи още стоят, но Маслиновите дръвчета са изчезнали и с тях обиталищата на живите…

Тия неща ми направиха впечатление, защото са в моята област. И в двата случая той греши. Но сигурно и тях нямаше да забележа, ако не бяха нападките му срещу Поуп за подобни грешки и тази негова дразнеща поза на презрение към популярността, която никога няма да постигне. Пиша ти много набързо и разхвърляно. Затова пък го получаваш топло-топло, тъй както излиза, и затова не обръщай внимание. Впрочем и той, и ти сте прекалено критични срещу превода на Поуп «И тъй щом луната…». Знам, че това изобщо не е превод, но описанието не е чак толкова погрешно, както се твърди. Четох пасажа на самото място. Нощите в Троада някак се разпукват, стават леки и лумват и от това «планетите са ярки», а «полюсът свети». Луната или поне небето — е самата яснота и не мога да си представя по-подходящ израз за небесата, прострели се над тоя пейзаж — равнината — небето — Ида — Хелеспонт — Симоис — Скамандър и Островите — от «потоп от блясък». Ужасно се увлякох и трябва вече да спра. Вместо отговор на цялото ти писмо «ще кажа същото като господин Бърк», както онзи кандидат от Бристол извикал, вместо да произнесе предизборна реч. Не ми говори за болезнени чувства и досади. Имам ги в изобилие. За това трябва отчасти да виня времената, но главно себе си. Все едно, да ги забравим. Аз лично ще съм склонен да го направя, когато те видя следващия път. Ще дойдеш ли на театър, за да видиш новата ни постановка? След това можеш да я кастриш, колкото щеш, да я скубеш и кършиш изобщо прави каквото искаш, но първо ела я виж. Ако ли пък не, аз ще дойда да те видя.

Искрено и сърдечно твой:

Байрон“