Джордж Байрон
Писма и дневници (95)

До Томас Мур

„Надявам се, че госпожа Мур вече се е справила. Нашето момиченце се роди на десети миналия месец. Кръстихме го Огъста (второто е много старинно фамилно име и според мен не е използувано от времето на крал Джон). Тя беше и все още е много жизнена, пълничка и по обща преценка доста едра за възрастта си — непрестанно суче и пищи. Отговорих ли на въпросите ти? Майка й е много добре и вече е на крака.

На втори този месец ще стане година, откакто съм женен — брей! Напоследък не съм се виждал с никой, който заслужава да бъде споменат, с изключение на Себастиани^[1] и един друг галски генерал. Срещах се с тях един-два пъти на обеди на открито. Себастиани е фин, с чуждоземен вид и интелигентен, с лице на разбойник и, общо взето, много приятен човек. Неговият сънародник^[2] е по-скоро нещо като petit-maítre^[3] и е по-млад, но според мен по интелект далеч не отговаря на калибъра на корсиканеца — докато, виж, Себастиани да, а освен това е и братовчед на Наполеон.

Нима никога повече няма да се появиш в града? Всъщност тук не е останал никой от хиляда и петстотинте посетители на душните салони, които наричаме «модното общество». Моето наближаващо бащинство ни задържа в Лондон заради лекарската помощ и пр. и пр., макар че в момента предпочитам да съм тук, отколкото където и да е другаде от отсамната страна на Гибралтарския пролив.

С удоволствие или по-скоро с тъга ще се отзова на молбата ти да напиша погребална песен за горкото момиче, което споменаваш. Но как да напиша нещо за човек, когото никога не съм виждал или познавал? Освен това ти самият можеш да го направиш много по-добре от мен. Не мога да пиша за нищо, което лично не съм преживял и почувствувал. Още по-малко на такава специална тема. А в случая при тебе и двете неща са налице. Даже и да не беше така, пак имаш повече въображение и непременно ще се справиш.

Писмото ми е пълно със скучни драсканици, а и аз съм само един скучен човек. В момента съм погълнат от 500 противоречиви размишления, макар и насочени към един-единствен обект. Разбира се, най-вероятно нищо няма да излезе, както и повечето неща, които искаме да направим. Няма значение, както някой е казал, «нали небето синьо над всички ни се спуска»^[4]. Щях да се радвам особено, ако се спускаше към мен откъм по-синята си страна, подобно небесния връх на синия Олимп^[5], който между другото изглеждаше съвсем бял, когато го видях за последен път.

Вечно твой и пр.“