Джордж Байрон
Писма и дневници (138)

Посвещение на барон Гьоте

„Сър,

В допълнението към едно английско произведение, преведено наскоро на немски език и публикувано в Лайпциг, се цитира една ваша оценка за английската поезия: «В английската поезия се съдържа велик гений, всемирна мощ и дълбочина, съчетана с тънка чувствителност и сила. Но, общо взето, това не е присъща на отделните поети» и пр. и пр.

Съжалявам, че велик човек като вас е изпаднал в такава голяма заблуда. Мнението ви доказва единствено, че «Речник на десет хиляди живи английски писатели» все още не е преведен на немски език. Сигурно сте чели диалога в «Макбет» в превод на вашия приятел Шлегел:

«Там има… десет хиляди!

Макбет: Гъсоци?

Отговор: Писачи, сър!»^[1]

Та от тия «десет хиляди писатели» има хиляда деветстотин осемдесет и седем поети, всичките живи, независимо какво са сътворили, което е добре известно на издателите им. Сред тях има неколцина, чиято репутация е далеч по-добра от моята, макар и много по-незначителна от вашата. Именно поради небрежността на немските преводачи вие не познавате творби като…

Има още един на име…

Споменавам тия поети като пример, за да ви дам представа. Те са само две тухли от нашето вавилонско стълпотворение (уиндзорски тухли впрочем), но могат да послужат за илюстрация на цялата постройка.

Освен това твърдите, че «преобладаващият дух в сегашната английска поезия е отвращение от и презрение към живота». Имам чувството обаче, че чрез едно-единствено произведение в проза самият вие сте предизвикали по-голямо презрение към живота от всичките томове английска поезия, взети заедно. Мадам дьо Стал казва, че «Вертер е причинил повече самоубийства от най-красивата жена». Аз също смятам, че той е объркал живота на повече люде от самия Наполеон, освен що се отнася до професията му. Може би, знаменити господине, острата критика срещу вас в едно известно северно списание ви е настроила срещу английската поезия и критика. Но вие не трябва да обръщате внимание на нашите критици — по своята същност те са добродушни люде, особено като се имат предвид двете им занятия — да пледират според закона в съда и да го отричат извън него. Едва ли има някой, който да съжалява повече за тяхната прибързана и несправедлива оценка спрямо вас от мен. Същото казах и на вашия приятел Шлегел през 1816 г. в Копе.

От името на моите «десет хиляди» живи събратя и от мое име аз обърнах внимание на едно мнение относно «английската поезия» изобщо, което заслужаваше внимание, защото е ваше.

Главната цел, заради която се обърнах към вас обаче, беше да засвидетелствувам искреното си уважение и възхищение към човека, който в продължение на половин век стои начело на литературата на своя велик народ и ще остане за идните поколения като най-забележителната фигура в литературата на своята епоха.

Вие, господине, имате щастие не само с творбите си, които представят вашето име, но и със самото си име, което е достатъчно благозвучно, за да се произнася от потомството. В това отношение имате предимство пред мнозина от вашите сънародници, чиито имена сигурно също биха се обезсмъртили, ако някой можеше да ги изрече.

Може би ще си помислите от очевидно несериозния ми тон, че не изпитвам достатъчно уважение към вас. Това ще бъде грешка. Аз просто винаги се шегувам, когато пиша в проза. Тъй като наистина и от сърце ви смятам, заедно с целия ваш народ и повечето други народи, за безспорно най-забележителната фигура в европейската литература след Волтер, изпитах и изпитвам желание да ви посветя моята творба — не защото е трагедия или поема (нямам никакви претенции, че е едното или другото), а като знак на уважение и възхищение от един чужденец към човека, когото в Германия наричат «Великият Гьоте».

Имам чест да бъда

с най-искрено уважение

ваш най-покорен слуга

Р.Ѕ. Разбирам, че в Германия, както и в Италия, се е разразил голям спор за това, което се нарича «класическо» и «романтично» — думи, които не са обект на класификация в Англия, поне когато я напуснах преди четири-пет години. Вярно е, че някои от английските писачи нападаха Поуп и Суифт, но причината за това беше, че самите те не знаеха как се пише поезия или проза. Но никой не ги смяташе способни да образуват някаква отделна група. Може би напоследък и там са се появили подобни неща, но не съм чул и бих съжалявал, ако чуя, защото това би било проява на много лош вкус.“