Джордж Байрон
Писма и дневници (143)

До лейди Байрон
(до Нейна светлост госпожа Лий, Лондон)

„Уведомявам ви, че получих кичур от косата на Ейда, която е много мека и хубава и почти толкова тъмна, колкото беше моята на дванадесетгодишна възраст, доколкото мога да съдя от някои къдрици, запазени от Огъста. Нейната обаче не се къдри — може би защото е била оставена да порасне по-дълга.

Също така ви благодаря за надписа с датата и името и ще ви кажа защо. Мисля, че тези думи са единствените, написани с вашия почерк, които имам в себе си. Писмата ви върнах обратно. С изключение на две думи или по-скоро на думата «домакинство», написана два пъти в една стара счетоводна книга, аз не разполагам с нищо друго. Изгорих последната ви бележка по две причини: първо, беше написана с много неприятен тон, и второ, исках да имам само вашата дума, а не документи, които са житейските оръжия на съмнителните люде.

Предполагам, че тази бележка ще стигне до вас около рождения ден на Ейда — доколкото знам, десети декември. Тогава тя ще стане на шест години, така че след около още дванайсет аз вероятно ще получа възможност да я видя, а може би и по-скоро, ако се наложи да се върна в Англия служебно или по друг повод. Помнете обаче едно нещо с оглед на настоящето или бъдещето: всеки ден, който ни разделя, би следвало след толкова дълго време да смекчава чувствата ни един към друг, за да може в тях винаги да има допирни точки, докато съществува нашето дете, което, надявам се, и двамата искаме далеч да надживее родителите си.

Времето, което измина, откакто се разделихме, е значително по-дълго от целия кратък период на нашето съжителство и не по-продължителния период на нашето запознанство. И двамата направихме мъчителна грешка. Но сега всичко е свършено, и то невъзвратимо. На тридесет и три години (от моя страна и малко по-малко от ваша, макар че това не е много дълъг житейски път) навиците и мисленето са вече тъй оформени, че трудно се поддават на промяна. Щом като не можахме да се разберем, когато бяхме по-млади, сега ще ни е доста трудно.

Казвам ви всичко това, защото, трябва да ви призная, независимо от всичко почти година след развода смятах нашето помирение за възможно. После обаче изгубих всякаква надежда, и то завинаги. Но тъкмо тази невъзможност за помирение е според мен една причина, поради която трябва да запазим учтивостта в отношенията си по всички спорни въпроси, любезността между хора, които никога повече няма да се срещнат и точно заради това могат да я запазят по-добре от близките роднини. Що се отнася до мен, аз съм избухлив, но не съм злобен. Само нахалните провокации могат да предизвикат моето негодувание. На вас, която сте хладнокръвна и по-съсредоточена, искам само да намекна, че понякога може погрешно а изтълкувате студения гняв като достойнство и някое още по-лошо чувство като въпрос на дълг. Уверявам ви (каквото и да съм направил), вече не изпитвам неприязън към вас. Помнете, че ако по някакъв начин сте ме оскърбили, тази прошка от моя страна е все пак нещо. Ако пък аз съм ви оскърбил, това даже е повече, особено ако се вярва на моралистите, които казват, че ония, които най-тежко обиждат, най-малко прощават.

Дали обидата е била само от моя страна или взаимна, или главно от ваша страна, аз съм престанал да мисля — размишлявам само върху две други неща: а именно, че вие сте майка на моето дете и че с вас повече никога няма да се видим. Мисля, че ще бъде най-добре и за трима ни, ако и вие разсъждавате така спрямо мен.

Ваш:

Ноел Байрон“