Джордж Байрон
Писма и дневници (149)

До граф Д’Орсе^[1]

„Скъпи граф Д’Орсе (ако ми позволите да се обърна към вас тъй фамилиарно),

Трябваше да се задоволите с родния си език като Грамон^[2] и с успеха си в Лондон, който не е постигал никой друг от времето на Чарлс Втори и мемоарите на Антонио Хамилтън, без да преминавате на нашия варварски език — който вие разбирате и на който пишете много по-добре, отколкото той заслужава.

Моето «одобрение»^[3], както ви е угодно да го наричате, беше съвсем искрено, макар и недотам безпристрастно. Защото, въпреки че обичам страната си, не обичам сънародниците си, поне такива, каквито те са сега. И освен привлекателността на вашия талант и остроумие онова, което ме увлече в творбата ви, беше съблазънта на отмъщението. Видял съм и съм преживял много от нещата, които така хубаво описвате. Познавам хората и техните събирания (с мнозина от тях) — портретите тъй си приличат, че не мога да не се възхитя едновременно и на художника, и на неговата картина.

И все пак ви съжалявам. Защото, ако вие познавате така добре живота на тази възраст^[4], какво ще стане с вас, когато илюзията угасне съвсем? Всъщност няма значение, en avant^[5]! Живей, докато можеш! Дано да се насладите най-пълно на всички възможности, които вашата младост, талант и външност ви предоставят — това е пожелание от един — е, добре, англичанин, — но думите ми не са измяна, защото майка ми беше шотландка, пък и името, и семейството ми са от нормандски произход. Колкото до мен самия, аз нямам родина. Що се отнася до произведенията ми, които вие любезно споменавате, нека да вървят по дяволите, откъдето (според мнението на мнозина) са дошли.

Имам чест да бъда ваш покорен и т.н.“