Джордж Байрон
Писма и дневници (119)

До господин Мур

„Тук един английски вестник ще бъде чудо невиждано, а пък ако е опозиционен — направо истинско чудовище. С изключение на някои откъси от откъси в гадните и тенденциозни Парижки газети, подобно нещо изобщо не достига до венецианско-ломбардската публика, която е може би най-потиснатата в Европа. Кореспонденцията ми с Англия е предимно делова и е главно с моя… който няма особено високо мнение — или широка представа за качествата на писателя. Един път взе един брой на «Единбург Ривю», погледна го за минута и ми каза: «Я виж ти, значи, за тебе пишат по вестниците!» Това са единствените слова, които съм го чул да произнася за литературата и нейните труженици.

Първите новини за твоя ирландски апотеоз получих следователно от самия теб. И тъй като подобно нещо не ще се забрави бързо нито от приятелите, нито от враговете ти, надявам се да получа подробности от първите, а междувременно ти желая радост с цялото си сърце. Такова събитие сигурно е много по-приятно от място в Уестминстърското абатство, да не говорим, че то съдържа и уверение, че един ден (надявам се след много години) ще получиш и него.

Със съжаление разбрах от края на писмото ти, че дори ти не си успял да избегнеш «surgit amari»^[1] и пр. и твоят проклет помощник събира «роса от непрестанно битите от бури Бермудски острови»^[2]. Моля ти се, пиши ми някои подробности за тази история, защото, както сам казваш, тя изглежда сериозна. Ако стане още по-сериозна, трябва да дойдеш насам за няколко месеца да видиш какво ще излезе от цялата работа. Сигурно си страстен почитател на Англия, щом толкова дълго се задържа в нея. Що се отнася до мен, аз прекарах вън от нея половината от времето между двайсет и една и тридесет години, без да съжалявам за нищо, освен че изобщо се върнах там и че май се очертава мрачна перспектива отново да се върна заради делата си и родителските си задължения — най-малкото за да сключа разни сделки, да подпиша разни документи и за да видя децата си.

Тук с мен е извънбрачната ми дъщеря на име Алегра — едно доста хубаво момиче, което, казват, прилича на баща си. Майка й е англичанка — но това беше дълга история, която свърши. Тя е на около двайсет месеца.

Завърших първата песен (много е дълга, около 180 октави) от една поема в стила и маниера на «Бепо». Окуражи ме успехът на последната. Нарича се «Дон Жуан»^[3] и в нея имам намерение да се пошегувам лекичко с всичко. Опасявам се обаче — поне досега, — че ще звучи малко свободно за тия срамежливи времена. Въпреки това ще направя експеримента анонимно и ако не тръгне, ще го прекъсна. Посветена е на С… и в хубав, прост и свиреп стих описва възгледите на… и как ги е получил. Преписът обаче е ужасна досада. Дори да си взема преписвач, от него няма да има полза, защото почеркът ми е труден за разчитане:

«Епичен е трудът ми и побрани

в дванайсетте му книги ще ви дам

любов, война, крале и капитани

и морски ураган; ще има там

герои нови, и т.н.»^[4]

Горните стихове ти изпращам като един вид тухла от вавилонската ми кула, по която можеш да съдиш за самата постройка.

Като пишеш биографията на Шеридан, не обръщай внимание на лъжите на ония шарлатани вигите. Спомни си, че той е бил ирландец и много умен човек и че ние сме прекарали много приятни дни с него. Не забравяй, че е учил в Хароу, където по мое време показвахме името му — «Р. Б. Шеридан, р. 1765 г.» — като голяма чест за училищните стени. Спомни си за… Бъди сигурен, че сред оная пасмина е имало далеч по-лоши хора от Шеридан.

Какво искаше да каже Пар с думите «надменност и студенина»? Слушах го с прехласнато невежество и в почтително мълчание. Какво повече може да иска човек, който говори, за да спечели слава? Такива не обичат да им отговаряш. Срещнах го у Пейн Найт, където той ме заля и омаломощи с гръцкия си. Въпреки това аз наистина имах намерение да се държа (и се държах) с най-почтително уважение.

Пожелавам ти лека нощ с една венецианска благословия. Benedetto te, e la terra che ti fara! «Бъди благословен, ти и пръстта, на която ще се превърнеш.» Нали е сладка? Щеше да ти се стори още по-сладка, ако можеше да я чуеш преди два часа от устата на едно венецианско момиче с големи черни очи, с лице като на Фаустина и снага като на Юнона — висока и енергична като пророчица, с бляскащи очи и с коси, разпилени на лунната светлина. Една от тия жени, които могат да направят всичко, което ги накараш. Сигурен съм, че ако сложа кама в ръката й, тя ще я забие, където й кажа — дори и в моите гърди, в случай че нещо я обидя. Харесва ми тази порода животни и съм убеден, че щях да предпочета Медея пред всяка друга жена. Може би се чудиш защо не го направя в моя случай. Бих могъл да простя кинжала и бокала с отрова, всичко освен хладнокръвното опустошение, което стовариха върху ми, когато останах сам пред своето огнище и неговите божества-пазители лежаха разбити край мен. Мислиш, че съм забравил или простил? То погълна почти всички други чувства у мен и сега аз съм само един зрител на тоя свят, докато не ми се предостави друга, десеторно по-голяма възможност. Може и да дойде. Има други хора, които са по-виновни от… И тях не изпускам от очи.“