Джордж Байрон
Писма и дневници (29)

До Роберт Чарлс Далъс

„Господине,

Вашето писмо се получи едва тази сутрин. Предполагам, че сте го адресирали до мене в Нотингамшир, където не съм бил от миналия юни, и тъй като датата е шести, моля да извините моето забавяне поради горната причина. Ако малката книжка, която споменавате, е направила удоволствие на автора на «Пърсивал» и «Обри»^[1], неговата похвала е достатъчна отплата за мен, макар че и нашите критици в списанията бяха извънредно снизходителни; и все пак признавам, че вниманието на един утвърден талант е още по-ласкателно. Страхувам се, че ако приема незаслужени похвали, каквито в случая са вашите, ще трябва да се откажа от всякакви претенции за искреност. Моите стихотворения говорят сами за себе си — или ще останат, или ще се провалят поради собствените си достойнства или слабости. Дотук съм дълбоко удовлетворен от вашето благоприятно мнение. Но за жалост претенциите ми за добродетелност са нищожни и не мога да приема вашите аплодисменти, макар че бих се радвал, ако ги заслужавах. Един пасаж от писмото ви ми направи особено силно впечатление. Вие споменавате двамата лорда Литълтън по начин, който те напълно заслужават, и навярно ще се изненадате, ако ви кажа, че човекът, който в момента ви пише, често е бил сравняван със сина.^[2] Знам, че с това си признание накърнявам високата ви оценка за мен, но вашата забележка тъй привлече вниманието ми, че не можах да отмина гореспоменатия факт. Моят кратък живот е изпълнен с необикновени преживявания и макар че гордостта, която наричат чест, ме предпази и вярвам, винаги ще ме предпазва от позора на някое подло и страхливо деяние, вече ме сочат като Жрец на Разгула и Ученик на Безбожието. Доколко това обвинение е справедливо, не смея да знам, но подобно на Благородника^[3], комуто моите ревностни приятели вече са ме предали в порив на благодарност, аз съм представен в по-лоша светлина, отколкото съм в действителност. Впрочем преставам да ви занимавам със себе си (това е най-лошата тема, която можах да избера) и се връщам към стихотворенията си. Нямам слова, за да изразя своята благодарност, и се надявам, че някой ден ще имам възможност лично да ви я поднеса. В момента е под печат второто издание с някои допълнения и значителни съкращения. Ще ми позволите да ви подаря едно копие. Нашите критици от «Мънтли Ривю», «Критикъл Ривю» и «Антиджакобин Ривю» бяха много снизходителни, но в «Сборен преглед» излезе една бясна филипика не срещу книгата, а срещу нейния автор. Там ще намерите всичко, за което ви споменах, потвърдено от един преподобен свещеник, който е написал отзива. Вашето име ми е известно отдавна, както и родствената ви връзка с нашето семейство, и се надявам, че ще имам възможност да се запозная по-отблизо с вас. В мое лице ще откриете една превъзходна смесица от Брейнлес и Станхоуп^[4]. Страхувам се, че няма да можете да разчетете писмото ми, тъй като моят почерк е точно толкова лош колкото и характерът ми, но затова пък най-четливо оставам

Ваш задължен и покорен слуга:

Байрон“