Джордж Байрон
Писма и дневници (76)

До Томас Мур

„Тъй като в последно време нашата замряла или, да я нарека, умряла кореспонденция се поддържаше най-вече с маята на градските клюки, сега малко ще си побъбрим paulo majora^[1] за литературата във всичките й направления. Най-напред за най-главното — критиката. Принцът е в Брайтън, а Джаксън боксьорът отиде в Маргейт и вероятно е подмамил Ярмут да иде на някой побой в тази изискана околност. Мадам дьо Стал Холщайн загуби един от младите си барони, който бил накълцан, осукан и пречукан от някакъв гнусен тевтонски адютант в едно кафене в Скраузенхаузен или нещо подобно. Корин^[2] е, разбира се, такава, каквато трябва да бъде всяка майка, но ще се осмеля да предскажа, че ще направи нещо, на което малко майки са способни: ще напише трактат по въпроса. Тя не може да съществува, без да се оплаква и без да има някой около нея, който да види или прочете колко много й отива скръбта. Не съм я виждал от последното събитие и всъщност съдя за нея (недотам великодушно) от предишните си наблюдения.

В един екземпляр на «Единбург Ривю», дошъл по дилижанса, видях, че за «Гяур»^[3] се говори във втората статия. Останалите броеве пътуват с кораба от Лейт^[4] — моля те, кажа, ми, накъде духа вятърът? Споменатата статия е толкова мека и сантиментална, че сигурно Джефри^[5] е бил влюбен, когато я е писал. Нали знаеш, че той отиде в Америка, за да се ожени за някаква хубавица, в която от няколко тримесечия бил épérdument amoureux^[6]. Шегата настрана, както казва Уинифред Дженкинс за Лисмахейгоу,^[7] господин Джефри (или неговият заместник) се отнесе много щедро с мене и аз не мога да кажа нищо. Ще ти кажа обаче, че ако в тая разправия двамата с тебе си бяхме сплели рогата, кой знае колко щеше да се смее той, а ние пък щяхме да си лепнем много лошо петно в очите на поколенията след нас. Между другото оня ден ме извикаха да посреднича в една караница между двама джентълмени, твърдо решени да се изколят, и след дълга борба между естественото желание на човека да унищожи ближните си и нежеланието му да гледа как хората се правят на глупаци за нищо, успях да накарам единия да се извини на другия, а другия да приеме извинението, след което ги оставих в мир и любов. Единият беше пер, другият — един приятел без титла. И двамата обаче любители на драматичните жестове. Единият, честна дума, е много кротък, но «безстрашлив» и такъв безпогрешен стрелец, че макар другият да е най-тънкият човек, когото познавам, щеше да го разцепи на две като тръстикова пръчка. И двамата се държаха много добре и аз ги обезвредих много бързо.

Тук наскоро излезе американско издание на «Биографията на Г. Ф. Кук»^[8], покойния клоун. Каква книга! Според мен от времето на «Дневникът на пияния Барнаби»^[9] подобно нещо не е заливало пресата. Всяка страница е прогизнала от мело- и винодрами в гримьорните, гръмове от ясно небе и грамове от бренди, клоунади и най-вече и най-последно бурбонади. Има две изненадващи неща в тая книга: първото, че човек може да живее толкова дълго пиян, и второто, че е могъл да си намери трезвен биограф. Въпреки всичко тук-таме се намират и смешни неща. Само дето прекалено точно са осчетоводени халбите, които е поглъщал, и хвалбите, с които се е опивал.

Сигурно през цялото време се чудиш защо още съм тук. И аз също се чудя. Сведенията за чумата са наистина много тревожни. Не толкова заради самата нея, колкото заради карантината, наложена на всички пристанища — не можеш мръдна отникъде, даже и от Англия. Разбира се, дали ще си на брега или на борда през тия четиридесет или шестдесет дни, няма значение, така и така ще ги пропилееш. Но нали знаеш, човек обича сам да си избира тия неща. Градът е ужасно празен. Все пак от това не е загубил нищо. Аз съм най-сериозно смутен от пълното незнание на собствените си намерения: не искам да оставам тук, ако мога да си го позволя, но къде ли да отида? Слайгоу държи да тръгне на север към Петербург — хубаво местенце през септември месец! Човек трябва да се увива целият в кожи, да си крие носа и ушите в шалове, кърпи и какво ли не! Зимата се отнесе така безцеремонно към самия Бонапарете, та какво ли остава за един обикновен пътешественик като мен! Дай ми слънце, колкото и да е горещо, и шербет, колкото и да е студен, и аз ще си стъкмя моя небесен рай толкова лесно, колкото твоя персиец^[10]. «Гяур» вече надхвърля хиляда стиха. «Лорд Фани пише толкова на ден»^[11], какво ще кажеш, а, Мур? Непременно държиш да се правиш на шут, но аз нямам нищо против.

Твой Байрон

Имам чувството, че ти написах едно несериозно и безчувствено писмо. Няма значение. Не ти споменах нищо и за блестящия пол, но в интерес на истината кашата, в която съм се забъркал в момента, е далеч по-сериозна И съвсем различна от всичко, което съм преживял през последните 12 месеца. Цяло нещастие е, че нито можем да живеем с жените, нито можем без тях.

Вече почти съжалявам, че точно когато напуснах Нюстед, ти се пресели близо до него. Виждал ли си го? Непременно го виж, но не ми казвай, че ти харесва. Ако знаех, че ще имам такова интелектуално обкръжение, никога нямаше да го напусна: като ерген щеше да идваш често там, защото това беше идеалното място за ерген — колкото щеш вино и прочие долнопробни удоволствия — достатъчно книги, достатъчно място и от всичко лъха старинност (с изключение на девойките) — нещо, което щеше да ти приляга, когато си умислен, или пък да те разсмива, когато си във весело настроение. Бях си построил там баня и гробница, а сега дори няма да ме погребат в нея. Чудно наистина, но ние не можем да бъдем сигурни даже в собствения си гроб, поне когато става дума за определено място. Спомням си, като бях на около петнадесет години, четях там стиховете ти, даже още мога да ги повторя. Задавах си най-различни въпроси за автора им, когато чух, че той не бил умрял, както пишеше в предговора. Чудих се дали някога ще мога да го видя. Въпреки че по това време нямах никакви поетически наклонности, тази книжка много ме увлече, както можеш да си представиш. Сбогом — предавам те на грижите на боговете –индуски, скандинавски, гръцки!

Р.Ѕ. В сегашния брой на «Единбург Ривю» има прекрасни отзиви за «Кореспонденцията» на Грим и за Мадам дьо Стал. Миналата година мой критик беше самият Джефри. Но това според мен е писано от друга ръка. Надявам се, че напредваш с твоя grand coup^[12]. Моля ти се, дерзай, защото онзи проклет Люсиен Бонапарт^[13] ще ни бие всичките. Видях голяма част от неговата поема в ръкопис^[14]. Наистина превъзхожда всичко с изключение на Тасо. Ходжсън го превежда, състезавайки се в това начинание с един друг поет. Ти (предполагам Роджърс), Скот, Гифърд и аз самият ще бъдем съдии в борбата между двамата — разбира се, ако приемеш тази роля. Каквито различни мнения имате! Според мене ние, повечето от нас (говоря много нахално за нас, нали?), си имаме собствен стил на писане — или поне вие двамата със Скот.“