Джордж Байрон
Писма и дневници (130)

До Джон Хобхаус

„Драги ми Хобхаус,

Преди няколко дни писах на Дъглас К., за да го осведомя — него и приятелите, за скорошното ми приближаване към бреговете на Англия. За причината писах някои подробности в писмото си до Дъглас.

Граф Гуичоли накрая усети, че жена му се е отчуждила от него, и ни даде възможност (като Кроукър в «Добрият човек»^[1]) за взаимен избор, т.е. или съпругът, или любовникът — него или мене, но само единият. Дамата искаше да го напусне, да избяга с мен и да се раздели с него. Тъй щях да предпочета и аз, ако бях на двайсет години, а не на трийсет и една, защото я обичам. Но прекрасно съзнавам, че за нея това ще бъде непоправимо и цялото й семейство — особено сестрите и баща й — ще изпаднат в отчаяние заради репутацията на другите момичета. Затова с голяма трудност я накарах да се върне с мъжа си в Равена, който обеща да забрави случката, ако тя се откаже от мен.

Всъщност той дойде при мене, плачейки, и аз му казах: «Ако вие напуснете жена си, аз естествено ще я взема. Това е мое задължение, това е и мое желание при такава изострена ситуация. Но ако, както казвате, сте наистина склонен да живеете с нея и да я обичате както преди, аз не само ще престана да внасям смут в семейството ви, но и ще замина отвъд Алпите. Защото без колебание трябва да кажа, че тогава Италия ще стане непоносима за мен.»

След десет дни при подобни обстоятелства, през което време се разболях и от треска (и още не съм оздравял), тя се съгласи да се върне при него. Аз обаче се чувствувам толкова нещастен, отчаян и самотен, че ще напусна страната, неохотно разбира се, но ще го направя. Защото, ако остана и се забъркам в нова история, тя ще изпадне в положение на зарязана жена, а аз никога няма умишлено да накърня честолюбието й.

Нямам никакви други причини да бягам, защото тук никой не се дуелира, а колкото до убийство, вече много пъти рискувах да бъда убит заради нея в Равена, тъй че едва ли бих се уплашил от подобно нещо сега. Повече няма да говоря за това, освен че тази история ми нанесе дълбока рана, подобна на онази, която изстрадах, когато напусках Англия.

Повелителят на Гуичоли хвана едно писмо от баща й, граф Руджеро Гамба Гизели (това е цялото му име), в което последният благоразумно я съветва да заглади нещата със съпруга си. Това предизвика експлозия, заедно с някои неудобни доказателства, че сме спали заедно, че сме заключвали врати — които по най-глупашки начин бяхме заключили, а след това забравихме да отключим. Така че той си удари рогата във вратите на собствената си гостна.

Аз си стягам багажа и се готвя за път. Смятам да тръгна през Тирол с моята малка Алегрина, която обаче не е много добре. Половината къща се е изтръшкала от треската. По време на един пристъп изпаднах в делириум.

Един немец на име Симон — получих препоръки за него от брат ти в Триест — ме помоли да го взема със себе си в Англия и ако бог е рекъл, ще го взема. Уилям Банкс е в Триест и ми се обади оттам.

21 ноември

Неразположен съм и имам някои неприятности у дома, където пет души, включително и аз самият, страдаме от периодична треска.

В момента д-р Алиети ми каза, че Алегра има doppia terzana^[2] фебрилен вариант, което прави отпътуването ми доста несигурно (няма и не мога да тръгна без нея). По-точно горкото дете получава пристъпи на треска всеки ден, бавачката й също е болна, заедно с cameriere^[3] и barcolo^[4]. Моята малко понамаля. Отначало беше много силна, до степен на временен делириум, през третата седмица отслабна, но умът ми е много размътен и притъпен.

Всичките тия неща накуп ми пречат да осъществя намеренията си и ме принуждават всеки ден да отлагам пътуването. Докторът не може да каже нищо определено за дъщеря ми и аз не смея да я преместя, докато пътуването не стане безопасно за нея.

Имах да казвам разни неща на Скроуп. Имах да казвам неща и на теб, и на Дъглас, но уви, стоя в този мрачен венециански палат, никога толкова самотен в самотата си — с нещастно минало и също тъй нещастно бъдеще. В момента, когато реших да отпътувам, тази болест сполетя детето ми, която, слава богу, доколкото разбирам, не е опасна, но много изтощителна и упорита.

Сега засега всичките ми планове — първо за отмъщение и после за емиграция — в случай че доживея да се добера до вашите брегове, са заспали върху трескавата възглавница на едно болно дете.

Започнах това писмо вчера и едва в последните двадесет и четири часа осъзнах цялата сериозност на болестта на Алегра. Предишното ми писмо до Кинърд отпада поради случилото се, освен ако тя не се оправи бързо. Няма да остана в Италия нито миг повече, когато съм в състояние да я напусна.

Смятам, или поне смятах, да мина през Тирол и т.н. и т.н. и да ти пиша, когато пристигна в Кале.

Не ми отговори на писмото, в което ти пиша за южноамериканските си планове. Трябва да отида там — или на нос Добра Надежда — където и да било, но не искам да оставам близо до Англия. Искам да кажа, ако успея да направя това, което трябва да направя, когато се доближа до нея; ако ли не успея, няма да има нужда да правя каквото и да било.

Намеквам ти за разни лични проблеми, но нямам свободно време или по-скоро имам твърде много, но ми липсва настроение, за да ти обясня нещо повече в момента.

Твой предан:

Б.“