Джордж Байрон
Писма и дневници (55)

До Робърт Чарлс Далъс

„Драги ми господине,

Тъй като за мен Гифърд винаги е бил «Magnus Apollo»^[1], всяка похвала, за която споменавате, ще бъде по-добре дошла от «цялото злато на Бухара, всички бисери на Самарканд»^[2]. Съжалявам, че ръкописът му е бил показан по такъв начин. Бях писал на Мъри по този въпрос, преди обаче да знам, че вече е твърде късно.

На възражението ви срещу израза «Централната линия» ще отговоря, че преди Чайлд Харолд да напусне Англия, той е имал твърдо намерение да прекоси Персия и да се върне през Индия, което не би могъл да направи, без да пресече небесния екватор.

Другите грешки, които споменавате, ще трябва да поправя в хода на отпечатването. Поласкан съм от желанието на хора като него поемата да се продължи, но за да направя това, трябва да се върна в Гърция и Азия. Нужно ми е жарко слънце и синьо небе. Не мога да описвам тъй скъпи на сърцето ми картини, греейки се на огън от каменни въглища. Имах намерение да добавя още една песен, докато бях в Троада и Константинопол, и ако ги зърна отново, това ще стане. При сегашното ми положение и настроение нямам нито лира, нито мира, нито глас, за да се захвана за такова нещо. Чувствувам, че всички вие имате право, що се отнася до метафизическата част, но също така чувствувам, че в нея пиша искрено и ако ще трябва да съчинителствувам само «ad capitandum vulgus»^[3], по-добре тозчас да почна да издавам някакво списание или да произвеждам канцонети за Воксхол.^[4]

Моето произведение трябва да си пробие път със собствени сили. Знам, че всичко е срещу мен — гневни поети и какви ли не предразсъдъци. Но ако поемата е наистина поема, тя ще се пребори с тия пречки; не успее ли, значи, си заслужава съдбата. Прочетох одата на вашия приятел. Няма да е кой знае каква похвала за нея, ако кажа, че далеч превъзхожда одата на Смит^[5] на същата тема или пък достойнствата на новия ректор^[6]. Очевидно тя е сътворена от човек с усет, от поет, макар да не бих казал, че напълно отговаря на възможностите на автора на «Horae Ionicae»^[7]. Благодаря ви за нея и това е повече, отколкото бих казал за всяка друга ода в съвременната ни поезия.

Добрите ви пожелания ми въздействуваха силно и трябва да ви призная, че имам нужда от тях. Целият ми живот е бил в разрез с благопристойността, да не говорим за приличието. Положението ми се усложни. Приятелите ми измряха или се отчуждиха от мен. Водя мрачно и пусто съществуване. В лицето на Матюс изгубих своя «водител, философ, приятел»^[8]. В лицето на Уингфийлд — само приятел, но приятел, когото предпочитам да бях преварил в дългото му пътуване.

Матюс наистина бе необикновен човек. Който не го е познавал, изобщо не може да си представи подобно същество. Всичко, което вършеше или за което говореше, носеше знака на безсмъртието. И какво всъщност е той сега? Какво трябва да заключим, когато видим как такива люде си отиват во веки веков — люде, сякаш създадени да покажат какви е могъл да направи Бог своите чада; люде, предадени на тление, преди още да узреят умовете им, които биха могли да бъдат гордостта на потомството? Аз самият съм в недоумение. За мене той значеше много, за Хобхаус — всичко. Горкият Хобхаус беше така привързан към него. Аз не толкова го обичах, колкото почитах. Тъй остро усещах безкрайното му превъзходство, че макар и да не му завиждах, изпитвах страхопочитание към него. Той, Хобхаус, Дейвис и аз бяхме образували една групичка в Кеймбридж и другаде. Дейвис е остроумен и светски мъж и преживява загубата, доколкото му е присъщо. И не е тъй дълбоко покрусен като Хобхаус. Дейвис, който не е писач, винаги ни е побеждавал в словесните двубои и със своите разговорни способности едновременно ни е забавлявал и респектирал. Хобхаус и аз винаги сме били бити от другите двама. Дори Матюс понякога се предаваше пред напористата енергия на Скроуп Дейвис. Но всъщност аз ви говоря за мъже или момчета, сякаш имате някакво отношение към тях.

Очаквам агента си на четиринайсети, за да отидем в Ланкашир, където, както чувам от много места, съм имал много ценна собственост във вид на въглищни мини и пр. Подир това смятам да приема една покана за Кеймбридж през октомври и после вероятно ще прескоча до града. Имам четири покани за Уелс, Дорсет, Кеймбридж и Честър. Но на първо място трябва да бъда делови човек. Чувствувам се доста самотен, както тъжно свидетелствуват моите дълги писма. От писмото ви разбирам, че одата е изпратена от автора. Предайте му моите благодарности. Неговата муза е достойна за по-възвишена тема. Надявам се, че както обикновено ще ми пишете. Желая ви приятна вечер.

Винаги ваш:

Байрон“