Джордж Байрон
Писма и дневници (77)

До госпожица Милбанк

„Чувствувам се поласкан от вашето писмо и искам веднага да го призная. Преди да се опитам да ви отговоря, позволете ми да се позова възможно най-кратко на обстоятелствата от миналата есен. От много години не бях срещал жена, с която имаше изгледи да постигна разумно щастие. Сега отново виждах такава жена, към която обаче нямах никакви претенции — или поне твърде малки, за да се надявам на успех. Казаха ми все пак, че сърцето ви е свободно, и на тази основа лейди Мелбърн се зае да установи до каква степен ще ми бъде позволено да поддържам познанство с вас с надежда (признавам, слаба) то да се превърне в приятелство и накрая в едно още по-топло чувство. В желанието си — приятелско и простимо — да ми услужи, тя малко надхвърли намеренията ми, когато направи недвусмисленото предложение, за което не съжалявам освен за това, че може да е изглеждало самонадеяно от моя страна. Това е истината и вие ще се съгласите с мен, като ви кажа, че едва съвсем наскоро й споменах, че според мен тя неволно ме е обвързала повече, надявайки се, че една толкова неочаквана увертюра ще бъде в края на краищата приета. Казах й го съвсем несериозно в един разговор, без никакво чувство на раздразнение към нея или озлобление към вас заради засегнато честолюбие. Такъв беше резултатът от моето първо и най-голямо приближаване до онзи олтар, към който предвид сегашните ви чувства трябваше да поведа друга жертва. Казвам «първо» и това може да ви се стори несъвместимо с някои обстоятелства в моя живот, за които разбирам, че отчасти намеквате във вашето писмо. Но това е истината. Тогава бях твърде млад за женитба, макар и не твърде млад за любов. Така че това наистина беше първата пряка или косвена стъпка от моя страна към един постоянен съюз с жена и по всяка вероятност ще бъде последната. Лейди Мелбърн беше напълно права, когато каза, че ви предпочитам пред всички останали. Тогава фактите бяха такива. И сега са същите. Но аз не изпитах разочарование, защото е невъзможно да се прибави дори капка към горчивата чаша, която и без това вече прелива. Ние не познаваме себе си, но все пак не смятам, че самолюбието ми беше много накърнено от случилото се. Напротив, чувствувам някаква гордост дори от вашия отказ — при това смятам, по-голяма, отколкото ако бях станал обект на нечии други симпатии, понеже той ми напомня, че някога се считах достоен за чувствата на почти единствената представителка на вашия пол, която истински уважавам.

Сега за писмото ви: първата част ме изненадва — не защото казвате, че изпитвате привързаност, а защото тя е «безнадеждна». Дано да намерите тази надежда заедно с нейния обект. Що се отнася до частта, която засяга мен, мога да говоря надълго и нашироко, но ще бъда кратък. Ако чувате някои неща за мен, те може би не са неверни, но вероятно са преувеличени. Ще се чувствувам поласкан, ако мога да задоволя интереса ви за всичко, което се отнася до мен — ще си призная истината или ще отхвърля клеветата.

Трябва да бъда откровен с вас по въпроса за приятелството. Това е чувство, на което не мога да разчитам у себе си по отношение на вас. Едва ли ще мога да престана да ви обичам. Мисля обаче, че мога да се позова на поведението си след нашето eclaircissement^[1] като доказателство, че независимо от чувствата си, аз няма да ви досаждам. Но не мога да се преструвам на безразличен и се боя, че това няма да бъде първата стъпка — поне в някои отношения — от това, което чувствувам, към онова, което вие искате да чувствувам.

Трябва да ми простите И да помните, ако нещо в това писмо не ви харесва, че ми е много трудно да ви пиша. Много неща не ви казах за сметка на други, които съвсем нямах намерение да изричам. Отпътуването ми от тази страна малко се забави поради чумата и пр. и пр. И вероятно трябва да променя курса към някой по-достъпен район — може би към Русия. Оставих място само за един подпис.

Ваш покорен слуга:

Байрон“