Джордж Байрон
Писма и дневници (104)

До Джон Мъри

„Уважаеми господине,

Тъй като по всичко изглежда, че демонът на мълчанието ви е обладал, аз съм решен да отмъстя по пощата. Това е шестото или седмото ми писмо от лятото и откакто дойдох в Швейцария. Последното ми писмо съдържаше разпореждането да опровергаете и да всеете смут у този Чийпсайдски мошеник,^[1] който (както разбирам от едно писмо от острова) счел за целесъобразно да лепне името ми към някакви фалшиви умотворения, за които не знам нищо, да не говорим за това, че уж купил от мен авторско право. Надявам се, че поне сте получили това ми писмо.

Понеже новините от Венеция сигурно ще ви заинтересуват, смятам да ви нагостя с тях.

Вчера беше празникът на св. Стефан и всяка уста биде приведена в движение. Навред се чуваше свирене на цигулка и виргинал^[2] и човек можеше да види какви ли не приумици и забави по каналите на този воден град. Обядвах с графиня Албрици и една компания от Венеция и Падуа, след което отидохме на опера в театър «Фениче» (който открива сезона на този ден специално за карнавала). Между другото той е най-хубавият, който някога съм виждал. Бие всички наши театри, които са твърде бедни на красота и декори — дори тези в Милано и Бреша не могат да се мерят с него. Операта и нейните сирени не бяха много по-различни от всички останали опери и жени, но сюжетът беше доста, вълнуващ и поучителен. Действието се върти около един факт, описан от Ливий, за сто и петдесет омъжени жени, които отровили своите сто и петдесет съпрузи в добрите стари времена. Римските ергени решили, че тази необикновено висока смъртност е обикновено следствие на брачния живот или на чумата, но оцелелите бенедиктовци, всичките с колики, разследвали случая и открили, че «напитките им били омаяни»^[3], в резултат на което избухнали големи скандали и съдебни следствия. Това е сюжетът на музикалната пиеса във «Фениче». Не можете да си представите какви хубави неща се пеят или казват в речитатив за horrenda stages^[4]. Накрая главата на една дама за малко щеше да падне от ръката на един ликтор,^[5] но за съжаление той я остави, жената стана и пя трио с двама консули и сената като хоров акомпанимент. Балетът не беше нещо особено, освен че прима балерината получи гърчове, понеже не й аплодираха при първото появяване на сцената. Директорът излезе и попита дали в залата няма лекар. В моята ложа имаше един лекар грък, когото настоятелно помолих да предложи услугите си, защото бях убеден, че с негова помощ гърчовете на балерината щяха завинаги да се прекратят. Но той не пожела. Имаше огромна тълпа. На излизане, понеже бях с дама под ръка, ми се наложи да си проправям път с лакти, при което почти наложих един венецианец и напсувах републиката^[6], бях принуден да нагостя едно лице с юмрук в корема, запокитвайки го толкова далеч, колкото позволяваше тъпканицата. Той не ме помоли за втори, а с разгорещени жестикулации, изразяващи неодобрение и смут, започна да се жалва на сънародниците си, които му се изсмяха.

Аз напредвам със сутрешните си занимания по арменски и участвувам в изготвянето на английската част на една англо-арменска граматика, която ще излезе в манастира «Св. Лазар».

Игуменът е епископ и е много приятен старец, с брада като опашка на комета. Моят духовен наставник, пастир и господар, брат Паскал е също тъй учена и набожна душа. Бил е две години в Англия.

Все още съм ужасно влюбен в адриатическата дама^[7], за която говорих в едно предишно писмо (а не в това) — трябва да добавя, защото се страхувам от грешки. Единствената жена, която споменавам в настоящето писмо, е възрастна н много учена — две неща, на които съм престанал да се възхищавам, а любовта в тази част на света не е синекурна длъжност. Сега също така е сезонът, когато всеки планира любовните си интриги за новата година и търси партньори за следващото раздаване.

Ако и сега не ми пишете, не знам какво бих ви казал или написал, а още по-малко какво не бих. Изпратете ми някакви новини — добри новини.

Ваш предан и т.н. и т.н.

Р.Ѕ. Поздравете най-чинно от мен господин Гифърд.

Чувам, че «Единбург Ривю» е скастрил поемата «Кристабел» на Колридж и мене самия, задето я похвалих, и това не предвещава нищо добро за предстоящата или пристигащата Песен и «Замъкът» (на Шильон^[8]). Изглежда, че тази година късметът ми работи по-всички посоки. Нищо, накрая ще се оправя, ако ли пък не, ще се върна там, откъдето започнах. Междувременно не съм недоволен от това, че сега се намирам тук — искам да кажа — във Венеция. В момента до мен е моята адриатическа нимфа и затуй ще трябва да си отдъхна от това писмо, «люшкан от ударите на сърцето й»^[9].“