Джордж Байрон
Писма и дневници (173)

Дневници
1813–1824

Из дневника на лорд Байрон, започнат на 14 ноември 1813 г.

Да бях започнал този дневник преди десет години и внимателно да го бях водил!!! Да, ама има толкова много неща, които не искам да си спомням. Всъщност вече взех своя пай от онова, което наричат сладостите на живота, и видях доста много от европейския и азиатския свят, но това малко ме ползува. Казват, че „добродетелта сама по себе си е награда“^[1]. Трябва наистина да се заплаща добре за нея, защото създава много неприятности. На двайсет и пет години, когато по-добрата част от живота си е отишла, човек трябва да представлява нещо. А какво съм аз? Едно нищо на двайсет и пет години и няколко месеца отгоре. Какво съм видял и разбрал? Че мъжете са еднакви навсякъде — да, жените също. Аз лично предпочитам мюсюлманите, които не задават въпроси, и мюсюлманките, които ти спестяват нуждата от тях. Ако не беше тази проклета болест — жълтата треска и забавянето на нещата около Нюстед, щях сега да съм за втори път край Черното море. Успея ли да уредя второто, чумата хич не ме плаши. Във всеки случай пролетта ще ме завари там — стига междувременно да не се оженя или не разженя някой друг. Иска ми се да можеше — и аз не знам какво искам. Странно е, че никога не пожелавам нещо, без да го постигна и без накрая да се разкая. Почвам като старите маги^[2] да вярвам, че човек трябва да се моли за общността, не за отделния човек. Но при моите принципи това няма да е много патриотично.

Стига толкова размишления. Да видим сега: снощи свърших „Зулейка“^[3] — втората от турските ми приказки. Мисля, че тя ме спаси, защото писах, за да пропъдя спомените за…

„Свещено име, почивай в тайна скрито.“

Дори тук не мога да го изпиша, защото ръката ми трепери.

Днес следобед изгорих няколко сцени от комедията, която бях започнал. Върти ми се идеята да избълвам някакъв романс или по-скоро приказка в проза. Но никакъв романс не може да се сравни със събитията…

„quaeque ipse… vidi,

Et quorum pars magna fui.“^[4]

Днес ме посети Хенри Байрон с малката ми братовчедка Елайза. Ще стане хубавица, като порасне, но и голяма напаст. Сега обаче е изключително хубаво дете: тъмни очи с ресници, черни и дълги като гарванови крила. Мисля, че е дори по-хубава от племенницата ми Джорджина, макар че не ми се ще да е така. Макар и по-голяма, тя не е тъй умна.

Далас се отби, но аз още не бях станал и затуй не се видяхме. Дойде и Луис, на който му е крив целият свят. Защо ли? Той не е женен — дали пък не е изгубил любовницата си или нечия чужда съпруга? Пристигна и Ходжсън. Той ще се жени и е от онзи тип хора, които са по-щастливи като семейни. Талантлив е, весел е и притежава всички качества на един добър партньор. Избраницата му е хубава, млада и изобщо всичко. Въпреки това досега не съм видял човек, когото бракът да е направил по-добър. Всичките ми чифтосани съвременници са недоволни и плешиви. У. и С. също изгубиха косата си и доброто си разположение. С. изгуби доста и от двете неща, защото ги имаше в повече. Всъщност има ли значение какво губи човек в това положение?

Трябва да се сетя утре да купя някаква играчка на Елайза и да изпратя емблемата за моите печати и тези на… Да не забравя също да се обадя на Дьо Стал и лейди Холанд утре, а също и на… който ме посъветва да не публикувам „Зулейка“ (впрочем, без да я е видял). Мисля, че е прав, макар че от собствен опит трябва да е разбрал, че да не печаташ, е просто физически невъзможно. Досега са я видели само Ходжсън и господин Гифърд. Никога не чета произведенията си пред публика освен пред Ходжсън, но и той ми го връща в натура. Ужасно е да го правиш прекалено често — по-добре печатай и който те харесва, нека да чете, който не — поне знаеш за собствено удовлетворение, че си е купил правото да ти го каже.

Отказах да представя Петицията на длъжниците, защото ми дотегнаха тия парламентарни пантомими. Говорих три пъти. Съмнявам се обаче, че от мен ще излезе оратор. Първата ми реч се хареса. За втората и третата — не знам. Никога не съм се занимавал с това con amore^[5]. Човек трябва да има някакво извинение за собствения си мързел, неспособност или и за двете и това е моето. „Компанията лошата компания, тя ме погуби!“^[6], освен това „съм се напоил с билки“^[7] не за да заобичам другите, а да намразя още повече себе си.

Преди две вечери видях как тигрите вечеряха в Екзетър Чейндж. Освен лъва на Вели паша в Морея, който следваше арабския си пазач като кученце, най-много се забавлявах от привързаността на хиената към дресьора й. Какво „общество“! Имаше хипопотам на лорд Л… Ленивата мечка пък по глас и маниери беше досущ като моя лакей. Тигърът говореше прекалено много. Слонът ми взе парите и после ги върна. Свали ми шапката, отвори една врата, взе с хобота си камшик и се държа толкова добре, че ми се прииска да ми стане иконом. Не съм виждал по-хубаво животно от една от пантерите. Горките аитилопи обаче бяха мъртви. Не бих искал да видя такова нещо тук. Камилата ме изпълни с копнеж по Мала Азия… „Oh, quando te aspiciam?“^[8]

16 ноември

Снощи отидох с Луис на премиерата на „Антоний и Клеопатра“. Постановката беше възхитителна и играха добре — нещо като салата от Шекспир и Драйдън^[9]. Клеопатра е олицетворение на своя пол — мила, жива, тъжна, нежна, предизвикателна,смирена, надменна, красива, самият дявол! Кокетка до последния си дъх — колкото с Антоний, толкова и със змията. След като направи всичко, за да го убеди в… — но защо толкова го хулят, че отрязал главата на онзи низък страхливец Цицерон? Та нали Тулий казва на Брут, че било жалко, задето пощадили Антоний? Нали той произнася Филипиките?^[10] Не са ли думите неща?^[11] А точно тия пък „думи“ са особено зловредни „неща“! Ако той имаше сто глави, всяка поотделно заслужаваше (от Антоний) трибуна (неговата беше набучена там), макар че в края на краищата той трябваше да му прости заради престижа. Но да се върнем на Клеопатра — след като го уплете в мрежите си, тя му каза: „И все пак върви — това е в твой интерес“ — и т.н. Точно така постъпват всички жени! Ами въпросите за Октавия? Абсолютна жена!

Днес приех поканата на лорд Джърси да отида в Мидълтън. Ще измина шестдесет мили, за да се срещна с мадам… Някога изминах три хиляди мили само и само да попадна сред мълчаливи хора. А въпросната дама пише октави и се изказва във „фолио“^[12]. Чел съм книгите й. Повечето ми харесват, особено последната. Но не ми се ще хем да ги чета, хем да ги слушам.

Днес четох Бърнс. Какъв ли щеше да бъде, ако се беше родил аристократ? Щеше да е по-изфинен, но с по-малко сила. Пак щеше да напише толкова стихове, но нямаше да се обезсмърти с тях; някой развод, един-два дуела и ако беше оцелял, тъй като запоите му нямаше да бъдат толкова буйни, сигурно щеше да живее колкото Шеридан и да преживее много неща като горкия Бринсли. Какво крушение е претърпял този човек! И всичко поради лоша навигация! Защото никой не е имал по-добри ветрове, макар и от време на време доста бурни! Милият Шери! Няма да забравя деня, когато той, Роджърс, Мур и аз се бяхме събрали. Когато той говореше, ние слушахме от шест до един през нощта без нито една прозявка!

Получих печатите… Пак забравих играчка за ma petite cousine^[13] Елайза. Утре трябва да пратя човек да купи. Надявам се, че Хари ще я доведе. Изпратих коректурите на „Гяур“ и „Абидоската невеста“ на лорд Холанд. Последната няма да му хареса; мен също едва ли ще ме държи дълго. Написах я за четири нощи, за да разсея сънищата си за… Ако не беше това никога нямаше да я измисля, но ако не бях направил нещо подобно, тогава сигурно щях да полудея и да си изгриза сърцето — доста горчива храна!

Ходжсън я харесва повече от „Гяур“, но никой друг няма да я хареса. Но фрагмента не одобри. Сигурен съм, че ако не беше Мъри, той никога нямаше да излезе, макар обстоятелствата, които лежат в основата му, да го правят… Уф!

Днес видях и двете сестри на… Господи! Най-малката толкова прилича на нея! За малко да се втурна през залата — добре, че в ложата на лейди Х. нямаше никой друг. Мразя тези прилики — като между славея и присмехулника: хем ти напомня, хем е толкова различен, че боли. Човек, се дразни както от приликата, така и от разликата.

17 ноември

Нямам писмо от… но не трябва да се оплаквам. Достопочтеният Йов казва: „Бива ли живият човек да се оплаква?“ Наистина не знам, може би защото умрелият не може. А той, споменатият патриарх, даже доста се е оплаквал и накрая на приятелите му им дотегнало, а жена му препоръчала следния благочестив пролог: „Прокълни и умри!“ Това, мисля, е случай, при който проклятието би донесло твърде малко облекчение. Получих извънредно любезно писмо от лорд Холанд за „Абидоската невеста“. Той я харесва, лейди Х. също. Много великодушно от тяхна страна, защото аз не заслужавам и четвъртината от това. Като си помисля как навремето смятах, че семейство Холанд е причината за враждата към мен. Радвам се, че съм сгрешил, и сега ми се ще да не съм бил толкова прибързан с оная проклета сатира — ако можех, бих заличил и спомена за нея; но сега, като я няма, хората почнаха да вдигат шум около нея, според мен просто напук.

Джордж Елис и Мъри нещо са говорили за Скот и моя милост, Джордж pro^[14] Скот — напълно основателно. Като искат да го детронират, само да не ме слагат за негов съперник. Ако можех да избирам бих предпочел да съм граф Уорик^[15], отколкото всичките крале, които той е създал! Излиза, че Джефри и Гифърд са крале — създатели в поезията и прозата. Статията в „Роукби Ривю“ предполага едно сравнение, което съм сигурен, че приятелите ми не са имали наум. Коментарът за сюжетите на Скот е неуместен. Аз харесвам Скот като човек и горещо се възхищавам от произведенията му. Тия работи могат само да го раздразнят, а пък аз не ще спечеля нищо. Мнозина мразят политическите му убеждения (аз мразя всякаква политика), а тук политическите убеждения на дадена личност са като гръцката душа — είδωλου^[16] заедно с бог знае каква друга душа. Но в преценката им двете неща обикновено вървят заедно.

Хари не доведе ma petite cousine. Искам да отидем на театър заедно. Тя е била само един път досега. Още една кратка бележка от Джърси, в която Роджърс и аз имаме покана за 23-ти. Трябва довечера да се видя с моя агент. Кой знае кога ще свърши тая работа с Нюстед. Раздялата с него — предстояща и окончателна ми струва повече, отколкото мога да изразя с думи. Има ли значение какво правя? Или какво ще стане с мен? Добре е да си спомням думите на Йов и да се утеша, че поне съм „жив човек“.

Ще ми се пак да почна да чета редовно — животът ми е монотонен и въпреки това разпилян. Хващам някоя книга, после я захвърлям. Започнах една комедия и я изгорих, защото сцената, която написах, твърде много заприлича на реалност — направих го и с един роман по същата причина. В поезията мога повече да се отдалеча от фактите, но онази мисъл пак продължава да се промъква, навсякъде, да… навсякъде. Получих писмо от лейди Мелбърн — най-добрата приятелка, която съм имал, и най-умната жена, която познавам.

Нито ред от… Дали са заминали от…? Да не би пък последното ми драгоценно послание да е попаднало в устата на лъва? Ако е така — а това мълчание е подозрително, аз трябва да нахлупя „потъмнелия си шлем“ и да извадя меча. Загубил съм форма — но няма да започвам отново при Мантън. Освен това няма да отвърна на изстрела му. Едно време бях известен стрелец. Но тогава се налагаше заради светските побойници. Откакто започнах да усещам, че каузата ми е лоша, престанах да се упражнявам.

Какви странни новини за този Анаким^[17] на анархията Бонапарт! Откакто при избухването на войната през 1803 г. защитих бюста му в Хароу от ония долни приспособенци, той винаги е бил моят „Héros de Roman“^[18] — но само там, на континента; тук не го искам. Във всеки случай не ми харесват бягствата му, дето изостави армията си и пр. и пр. Когато се бих заради бюста му в училище, не мислех, че той ще избяга от самия себе си. Няма да се учудя обаче, ако пак ги сдруса. Да бъде бит от мъже, това разбирам, но да се остави на трима тъпи бунаци, законни издънки на разни извехтели династии! Уви! У-ви! Както казва Кобет, сигурно е от брака му с дебелобърнестата и дебелоглава австрийска порода. По-добре да беше останал при бившата държанка на Бара^[19]. Не съм чул някой да е прокопсал с млада съпруга в законен брак с изключение на онова „трезвоглаво момче“, което „яде риба“ и не пие херес. Не превзе ли той цялата опера? Цял Париж? Цяла Франция? Но и любовницата създава много усложнения, когато е една — с две или повече човек може по-лесно да се справи чрез разделяне.

Започнах или по-точно бях започнал една песен, но я хвърлих в огъня. Беше в памет на Мери Дъф, първата ми изгора, много преди повечето хора да започнат да горят в любовен пламък. Дявол да го вземе, не знам какво става с мен! Не мога да правя нищо и слава богу, че няма нищо за правене! Наскоро ми се удаде възможност да улесня двама души (и техните роднини) pro tempore^[20] и един да направя щастлив ex tempore^[21]. Особено се радвам за последния защото той е прекрасен човек. Щеше да бъде още по-достойно, ако бях срещнал повече трудности и ако самолюбието ми не беше тъй поласкано. Ние всички сме егоисти и аз вярвам, о, богове на Епикур! Вярвам в това, което Рошфуко казва за хората^[22], и Лукреций (не в превода на Бъсби) — за самите вас^[23]. Вашият поет ви изкарва много безгрижни и блажени. Но тъй като ни е освободил от проклятие, не ви завиждам много заради вашето блаженство — е, мъничко да. Спомням си миналата година… ми каза в… Нали прекарахме последния си месец като боговете на Лукреций? Да, така беше. Тя добре се справя с оригиналния текст (мен също ми харесва). И когато онзи бунак Б. изпрати проспект за превода, тя се записа. Но понеже сатаната го накара да приложи и копие от него, тя веднага му изпрати отговор, в който казваше, че „след като го прегледала, съвестта й не позволила да остави името си в списъка на желаещите да го получат“. Снощи у лорд Х. бяха Макинтош, Осълстоунови, Пийзегир и пр. — се опитвах да си спомня един цитат за архитектурата у Стал (така мисля), принадлежащ на един тевтонски софист. Архитектурата, казва този шваба, ми напомня замръзнала музика. Там е някъде, но къде ли? Демонът на бъркотията трябва да знае, но не ще да каже. Попитах М., но той каза, че цитатът не е от нея. П---р обаче рече, че е от нея, бил в нейния стил. Х. се засмя, както се смее на цялата „De l’Alemagne“^[24]. Според мен обаче малко се увлича. Чувам, че и Б. я охулил. В книгата има много хубави пасажи. В края на краищата какво представлява художественото произведение — което и да било, — не е ли то една пустиня тук-таме с бистри извори и горички, които се появяват при ежедневното ни пътуване през нея? Разбира се, у Мадам много често „прохладният поток“, към който прималели се стремим, се оказва „мираж“ (казано с езика на критиката — многословие). Накрая обаче все пак стигаме до нещо като храма на Зевс Амон и тогава споменът за пустошта, която сме преминали, подчертава благоприятно контраста.

Отбих се у К., за да обясня. Тя е много красива, поне по мой вкус. Като се върнах от чужбина, спомням си, не можех да погледна друга жена — всичките бяха толкова светли, безцветни и руси. Правилните и мургави черти ми напомниха моята Джанат ал Аден. Разбира се, това впечатление избледня и сега вече мога спокойно да гледам една руса, без да копнея за някоя хурия^[25]. Беше много кротка и всичко си обяснихме.

Днес има голяма новина^[26] — холандците превзеха Холандия, което, предполагам, ще бъде последвано от истинска експлозия на Темза. Пет провинции са се обявили за младата държава и ще има кой знае какви конфузии, конфронтации, конфлаграции и други „-ации“ и нации, които ще се бият, затънали до колене в ужасните блата на това пълно с блуждаещи огньове обиталище на бурите. Говори се, че сред тях е Бернадот^[27] и понеже и Орански^[28] ще пристигне скоро, кронпринц Щъркел и крал Търтел^[29] ще се съберат в едно гнездо. Две на едно за новата династия!

Господин Мъри ми предложи хиляда гвинеи за „Гяур“ и „Абидоската невеста“. Не ги искам — много са, макар че силно се изкушавам просто заради самото предложение. Не е лоша цена за едно двуседмично (по седмица за всяко) бог знае какво — намерението ми беше да е поезия.

Днес се наобядвах прилично, за пръв път от миналата неделя — днес също е неделя. През останалото време бях на чай и сухи бисквити — шест per diem^[30] Господи, как можах да се натъпча така! Чувствувам убийствена тежест след това, изпадам в ступор и сънувам кошмари. Всъщност беше само пайнт… и риба. Месо не вкусвам, нито много зеленчуци. Ще ми се да бях в провинцията и да се разхождах на чист въздух, вместо да охлаждам кръвта си чрез въздържание. Не трябва чак толкова да се страхувам, че ще наддам някое и друго килце, достатъчно съм висок, за да не изглеждам зле. Най-лошото е обаче, че тогава ме хващат дяволите и не си отиват, докато не ги уморя от глад. Не, няма да ставам роб на никакви апетити. Ако съгреша, нека сърцето ми да ме води! Ох, главата ми, как ме боли! Ужасите на храносмилането! Чудя се как ли Бонапарт понася обедите?

… Трябва утре да пиша на господин Плиткоу^[31], който ми дължи хиляда лири и от писмото му личи, че го е страх да не му ги поискам. Като че ли ще взема да му ги искам! Макар често да съм се нуждаел от подобна сума, никога не съм искал от приятел да ми върне 10 лири.

18 февруари

Вече месец не съм списвал дневника. Повечето време бях извън Лондон и в Нотингамшир; имах много работа, но и забавления, поне през три от седмиците. Като се върнах, заварих всичките вестници в истерия, градът надал вой заради признаване на авторството и повторното публикуване на двете строфи за принцеса Шарлот, която се разплака по време на речта на Регента в Лодърдейл през 1812 г. Всеки божи ден пишат за това. Някои от ругатните си ги бива и всичките са обилни. Говори се, че въпросът ще стигне до Парламента. Да става каквото ще.

Станах; прочетох „Морнинг Поуст“: пишат за войната с Бонапарт, за разрушаването на митницата, а има и един абзац за мен, дълъг, колкото родословното ми дърво и както обикновено пълен с хули.

Хобхаус се върна в Англия. Той е най-добрият ми приятел — най-жизнерадостният; човек с истински дарби.

Откакто за последен път писах дневника, у мен се зароди идеята за „Корсар“, написах го и вече е публикуван. Казват, че имал голям успех — написах го con amore и до голяма степен е взет от реалния живот. Мъри е доволен от начина, по който върви; ако и читателите останат също толкова доволни, когато го прочетат, въпросът е приключен.

Девет часът

Бях у Хансън по работа. Видях се с Роджърс и получих бележка от лейди Мелбърн, в която ми казва, че се говорело, че съм „бил много потиснат“. Чудя се дали е така. Истина е, че получих доста от „онуй, което гръдта стяга“^[32], и е много по-добре хората да смятат, че това е резултат от нападките, отколкото от истинската причина. Но — да, да, винаги има едно „но“ на края на главата.

Хобхаус ми разказа десет хиляди анекдота за Наполеон, всичките добри. Приятелят ми Х. е най-забавният компаньон и освен това прекрасен човек.

Почетох малко; написах няколко бележки и писма и сега съм сам със себе си, което, както казва Лок, е лоша компания. „Не стой сам и не бездействувай“ Хм! Бездействието е неприятно нещо. Но не виждам какво лошо има в самотата. Колкото повече хора опознавам, толкова по-малко ми харесват. Ако можех да кажа същото и за жените, всичко щеше да бъде наред. А защо да не мога? Вече съм на двайсет и шест, страстите ми трябва вече да са охладнели след толкова много преживявания; чувствата ми също са изтлели след толкова много страдания и все пак винаги има и „все пак“ и „но“… „Много добре, вие сте продавач на риба — иди в манастир.“^[33] Те ме баламосват, а аз се забавлявам до насита.

Полунощ

Започнах едно писмо, но го хвърлих в огъня. Почетох, но нямаше никакъв смисъл. Не отидох у Хобхаус, както му бях обещал и както трябваше да сторя. Няма значение, загубата си е моя. Пуших пури.

Наполеон! Тази седмица ще реши съдбата му. Всичко изглежда срещу него. Но аз вярвам и се надявам, че той ще спечели, поне ще отблъсне нашествениците. Какво право имаме ние да натрапваме владетели на Франция? Ех, да можеше да стане република! „Бруте, ти спиш!“^[34] Хобхаус е пълен с анекдоти от континента за този необикновен човек! Всичките разкриват неговия интелект и смелост, но и липсата му на bonhommie^[35]. Нищо чудно! Как, може човек, който познава хората толкова добре, да не ги презира и ненавижда!

Колкото по-голямо е равенството, толкова по-безпристрастно се разпределя злото и се понася по-леко, защото е разделено между мнозина. Затова искаме Република!

Събраха се още бележки от Мад. дьо Стал, на които не съм отговорил. Няма и да отговоря. Възхищавам се на нейните способности, но присъствието й е потискащо — като лавина, която затрупва човек с блестящи глупости — сняг и софизми.

Да отида ли у Макинтош във вторник? Хм! Не отидох у маркиз Лансдаун, нито у госпожица Бери, макар че и двамата са приятни. И сър Джеймс е приятен, ама не знам. Според мен човек не се чувствува по-добре в компании, освен ако там не се появи някоя regnante^[36].

Чудя се за какъв дявол тоя свят е бил направен именно така? Например с каква цел сред избраните да живеят са попаднали разни контета, крале, учени, жени на „известна възраст“ и толкова много мъже на всякаква възраст, а най-вече моя милост?

Дали има нещо отвъд? Кой знае? Онзи, който не може да каже. А кой казва, че има? Онзи, който не знае. Кога ще узнае? Сигурно когато най-малко очаква и най-вече когато не му се иска. Това последното не се отнася за всички. Зависи много от образованието, малко от нервите и навиците, но най вече от храносмилането.

20 февруари

Станах и откъснах два листа от този дневник — и аз не знам защо. Ходжсън току-що мина и си отиде. У него има много bonhommie заедно с другите му положителни качества и талант, който не е достатъчно признат извън неговия кръг.

Получих покана да обядвам в Холанд Хаус и да се запозная с Кийн. Струва си човек да се запознае с него. Надявам се, че ако бъде въведен в доброто общество, няма да пропадне като Кук. Сега той е по-голям от него на сцената, но не бива да остане по-назад и в частния си живот. В един от вестниците за него се появи глупава критика, която го подценява. Според мен снощи той игра под възможностите си в сравнение с първия път, макар че пак беше забележителен. Това може да е резултат от заяжданията. Надявам се обаче, че има достатъчно ум в главата си, за да не им обръща внимание. Не трябва да очаква, че ще може да запази сегашната си слава или дори да я надмине, без да предизвика завистта на колегите си от гримьорната или хапливостта на техните почитатели. Ако обаче не успее да им се наложи, тогава, значи, достойнството изобщо не се зачита в тия „зарзаватчийски времена“.

Да имах малко талант за драма, още сега щях да напиша трагедия. Но не — свърши то; Ходжсън разправя, че искал да пише драма — той ще се справи добре. Според мен М. също трябва да се опита. Той има изключителни способности и разнообразни идеи; освен това много е видял и преживял. За да напишеш нещо, което да достигне до сърцето, сърцето ти трябва да е преминало през изпитания, но може би и при писането трябва да е престанало да се вълнува. Докато човек е под въздействието на страстите, той може само да чувствува, но не може да описва — също както докато вършиш нещо, не можеш да се обърнеш и да разкажеш на съседа си какво точно правиш! Когато всичко свърши — всичко, всичко, и то невъзвратимо, тогава се довери на паметта си — тя го е съхранила, дори прекалено съвестно.

Излизах, отговорих на няколко писма, прозях се два-три пъти и четох „Разбойници“. Хубаво нещо, но „Фиеско“ е по-добре, а Алфиери и „Аристодемо“ на Монти са най-добрите. Те са по-достойни от немските драматурзи.

Отговорих, или по-точно съобщих, че съм получил поемата „Сафи“ на младия Ренолдс.^[37] Момчето е умно, но повечето мисли е взаимствувал — откъде, това критиците ще открият. Не обичам да обезсърчавам младите. Според мен макар да е представил нещата по-фантастично и по-ориенталски, отколкото ако наистина беше видял местата, където се развива действието на неговата приказка, той има голям талант и вдъхновение в достатъчно количество.

Получих много странно писмо. Начинът, по който ми бе предадено, чрез лорд Холанд, беше не по-малко любопитен. Иначе беше хубаво и приятно.

Неделя, 27 февруари

Ето ме пак самичък, вместо да обядвам у лорд Холанд, където бях поканен — не ми се ходи никъде. Хобхаус казва, че се превръщам в loup garou — един самотен таласъм. Истина е. „Аз самият съм самотен.“ Последната седмица премина в четене, ходих на театър, имах гости от време на време; ту се прозявах, ту въздишах, но не написах нищо освен няколко писма. Ако можех непрестанно да чета, не бих почувствувал нужда от общество. Дали съжалявам? Ами! „Човекът не ме радва.“^[38]

Чувствувам се особено развълнуван в присъствието на жени — те имат странно въздействие дори когато човек не е влюбен, — не мога да си го обясня, още повече, че изобщо нямам високо мнение за този пол. И въпреки това винаги се чувствувам в добро настроение, ако наоколо има жена. Дори госпожа Мюл, дето пали камината — възможно най-старата и най-съсухрената представителка на тоя пол, освен това (като се изключи отношението й към моя милост) не и от най-добродушните, винаги ме разсмива. Разбира се, това не е трудна задача, когато съм в настроение.

Ех, защо си нямах свой собствен остров! Не съм добре, а изглеждам в отлично здраве. Понякога се страхувам, че не съм съвсем наред. Въпреки това сърцето и главата ми понесоха доста удари и точно сега няма от какво да боледуват. Те се самоизяждат и затова се чувствувам зле — зле. „Моля те, разкопчай това копче — защо една котка, един плъх, едно куче да са пълни с живот, а в тебе да няма нито капка?“ Двайсет и шест години, както се казва, та досега аз можех и трябваше да стана паша. „Започва да ми тегне тоя живот.“

Бонапарте още не е победен. Отблъснал е Блюхер и пак е дръпнал Шварценберг за опашката.^[39] Това значи да имаш глава. Ако пак спечели, „Vae victis“^[40]

Неделя, 6 март

Миналия вторник обядвах с Роджърс — там бяха Мадам дьо Стал, Макинтош, Шеридан, Ърскин и Пейн Найт, лейди Дангъл и госпожица Р. Шеридан разказа много забавна историйка за себе си и кърпичката на мадам Дьо Рекамие. Ърскин — няколко анекдота само за се беси. Тя има намерение да напише голяма книга за Англия, така казва. Вярвам й. Когато ме попита дали ми харесва работата на госпожица… която се нарича… аз отговорих (съвсем искрено), че като нейна я смятам за много лоша и по-лоша от другите й неща. После си помислих, че лейди Дангъл, бидейки ирландка, може би покровителствува… и доста съжалих за мнението си, защото мразя да създавам безпокойства у хората било във връзка с тях самите, било относно техните любимци. Може да излезе, че съм го направил нарочно. Приемът мина много добре и рибата беше точно по мой вкус. Но ние, мъжете, станахме от масата твърде скоро след жените. Госпожа Корин се заседява винаги толкова дълго след вечерята, че на всички ни иде да… я отпратим в гостната.

Днес мина К. и докато седеше тук, влезе Меривейл. По време на разговора на К. (който не знаеше, че М. е авторът) охули „блудкавата сантиментална рецензия в «Куортърли» за кореспонденцията на Грим“. Аз (знаейки тайната) смених темата веднага щом стана възможно. К. си отиде с твърдото убеждение, че е направил най-благоприятно впечатление на новия си познат. За щастие Меривейл е много добър човек, иначе бог знае какво можеше да последва от тази неуместна тирада. Не смеех да го погледна, докато говореха за това, но се чувствувах като на тръни — защото Меривейл ми допада, както и въпросната статия.

Поканен съм у лейди Кейт утре вечер. Смятам да отида, но това е първата покана, която приемам през този „сезон“, както казваше ученият Флечър, когато най-малкото дете на лейди… ми нарани бузата и окото, хвърляйки напосоки един камък. Нищо, милорд, белегът ще изчезне преди началото на „сезона“, като че ли през другото време човек не се нуждае от окото си.

Отби се и лорд Ърскин и ми връчи своя нашумял памфлет с бележка в полето и саморъчни поправки. Изпратих да го подвържат много изящно и ще го съхранявам като съкровище.

Изпратих прекрасния портрет на Наполеон да му сложат рамка. Вече е в рамка. Мантията тъй приляга на императора, сякаш с нея се е родил.

7 март

Станах в седем; приготвих се към осем и половина и отидох у господин Хансън на Бъркли Скуеър. Отидох на църква с най-голямата му дъщеря Мари Ан (добро момиче) и после дадох ръката й на младия граф Портсмут. Вече я виждам като истинска графиня. Поздравих семейството и младоженеца, изпих чаша вино (хубаво Шери) за тяхното щастие и пр. и пр. и се върнах вкъщи. Поканиха ме да остана на обяд, но не можах. В три часа позирах на Филипс. Отбих се у лейди М. Тя толкова ми харесва, че винаги се заседявам у тях. (Отбелязвам си, че не трябва повече да го правя).

Прекарах вечерта с Хобхаус, той е започнал една поема, която е многообещаваща. Дано да продължи да работи върху нея. Чух някои любопитни неща за живота на Морозини, един злополучен венецианец, който вдигнал във въздуха Акропола в Атина с бомба, дяволите да го вземат! Доспа ми се. Току-що се прибрах вкъщи. Трябва да си лягам. Утре ще се видя с Шеридан у Роджърс.

Особена работа е това брачната церемония — виждал съм много в чужбина — гръцки и католически — и една тук, в Англия, преди много години. Имаше е разни странни изречения в пролога (т.е. увещанието), които ме накараха да се извърна, за да не се изсмея в лицето на човека в бялата дреха. Когато съединяваха ръцете на щастливците, взех, че направих грешка и им натиках левите ръце една в друга. После се поправих, върнах се в суматохата при олтара и казах „Амин“. Портсмут отговаряше, като че ли всичко беше научил наизуст. Даже изпреварваше въпросите на свещеника. Вече е полунощ и…

10 март, четвъртък

Във вторник обядвах с Роджърс — бяха Макинтош, Шеридан, Шарп — много приказки и всичките приятни, с изключение на моите брътвежи. Говорихме много за едно време — Хорн Тук^[41], съдебните процеси, показанията на Шеридан, вицове за ония времена, когато аз, уви, съм бил бебе. Ако тогава бях мъж, щях да стана английския лорд Едуард Фицджералд^[42].

Замъкнах Шеридан в „Брук“, където между другото той нямаше да може сам да се замъкне, защото двамата с него бяхме единствените пиещи. Шери възнамерява да постави кандидатурата си за Уестминстър, защото Кохрейн (борсовият спекулант и мошеник) трябва да освободи мястото; Броуъм също е кандидат. Много се страхувам за горкичкия Шери. И двамата имат таланти от най-високо качество, но по-младият освен това притежава и характер. Ако доживее до възрастта на Шери, ще видим как ще понесе нажежените палешници на обществения живот. Не знам защо, но не обичам, когато старите губят. Особено пък Шеридан, независимо от неговата méchancéte^[43].

Получих много и най-сърдечни благодарности от лейди Портсмут, от бащата и майката, за моето сватовство. Не съжалявам, защото на младоженката й подхожда да бъде графиня и е добро момиче. Чудно, но тя наистина много добре се справя с новия си ранг. Изглежда съвсем друга жена, и то от благородно потекло. Не предполагах, че мога да избера такава достойна съпруга на пер.

Ходих на Представлението с Хобхаус. Госпожа Джордън е превъзходна Хойдън^[44], Джоунс също е много добър Фопингтън^[45]. Какви пиеси! Какво остроумие! Уви! Конгрейв и Ванбру са единствените комедиографи. Днешното ни общество е твърде безцветно, за да създаде техни подобия. Няма да ходя у лейди Кийт. Това се стори странно на Хобхаус. Аз пък се чудя как той обича да ходи на гости. Ако човек е влюбен, ако иска да наруши някоя от десетте заповеди и пожелае нещо, което те забраняват, тогава да. Но да се мотаеш сред тълпата ей така, без причина, без да изпитваш удоволствие или без да имаш някакъв конкретен обект-по дяволите! Никога! Той ми съобщи един странен слух — че аз съм бил истинският Конрад, самият Корсар и че тази част от моите пътувания вероятно била преминала без свидетели. Хм. Понякога хората доста налучкват истината, но никога цялата истина. Х. не знае какво съм правил през годината, когато той напусна Левант, това не знае и никой друг — нито… нито… нито… и все пак това е лъжа, но „съмнявам се в двусмислиците на злия дух, чиито лъжи звучат като истината“.

Утре ще получа важни писма. Коя да бъде… или… ах! … е в сърцето ми, ххх е в главата ми, хх — в очите, а единствената, бог знае тя пък къде е. Всички ми пишат и на всички ще отговоря „щом сам спечелих свойта благосклонност, сега ще трябва да я задържа“; но пък аз никога не съм се „сбърквал с друг“ за разлика от някои.

Днес се отби… много отчаян от любовницата си, която хвърлила око на… Започна да й пише писмо, но беше принуден да го прекъсне. Аз му го завърших, той го преписа и изпрати. Ако удържи и ако спазва моите указания да се преструва на безразличен, тя ще сведе знамената. Ако ли пък не стане така, поне ще се е отървал от нея, защото тя много-много не заслужава да бъде запазена. Горкият младеж обаче е влюбен — ако наистина е тъй, тя ще спечели. Веднага щом открият властта си…

Спи ми се и ще си лягам.

Вторник, 16 март

Вчера обядвах с Макинтош и Шарп. Шеридан не можа да дойде. Шарп разправи няколко много забавни историйки за актьора Хендерсън. Стояхме до късно и като се прибрах вкъщи, бях изпил толкова чай, че не заспах до шест часа сутринта. Р. казва, че в този брой на „Преглед“ ще пишат за мен — предполагам, ще ме хулят, защото „нас младите ни мразят“. N’importe^[46]. Когато Шарп, отивайки на обяд, минавал покрай вратата на някакво дружество за дискусии („Уестминстърски форум“), видял в програмата името на Скот и моето „Кой от двамата е по-добър поет“? Това бил въпросът за обсъждане същата вечер. Предполагам, че всички тия темпелари^[47] и разни псевдоинтелектуалци напразно са се препирали за стиховете ни. Кой от двамата е получил повече гласове, нито знам, нито искам да знам, но фактът, че са ни свързали имената, е вече комплимент, въпреки че според мен Скот заслужава по-добър партньор.

Отбиха се У. У. и лорд Ърскин, лорд Холанд и пр. и пр. Писах на… относно слуха за „Корсар“. Тя казва, че не е изненадана, тъй като „Конрад толкова прилича на мен“. Странно, че човек, който ме знае тъй добре, ми казва това в лицето. Във всеки случай ако и тя не ме познава, значи, никой друг не ме познава.

Изглежда, че Макинтош е авторът на защитното писмо в „Морнинг Кроникъл“. Ако е така, много любезно от негова страна и е повече, отколкото аз самият направих за себе си.

Казах на Мъри да ми осигури италианските романи на Бандело на утрешната разпродажба. За мен те сигурно ще бъдат налудничави. Четох една сатира, озаглавена „Анти-Байрон“ и казах на Мъри, ако иска, да я публикува. Целта на автора е да докаже, че съм атеист и последователен противник на държавата и закона. Някои стихове са хубави. Прозата много не я разбирам. Той твърди, че моите „зловредни писания“ са повлияли на „обществото, което изисква“ и пр. и пр., както и на неговата собствена поезия. Това е едно дълго стихотворение с дълго предисловие и подходяща заглавна страница. Подобно на мухата от баснята, аз съм кацнал на колело, което вдига много прах, но за разлика от гореспоменатата муха не смятам, че то се върти единствено за да ме издигне.

Получих писмо от Бела, на което отговорих. Ако не внимавам, ще взема пак да се влюбя в нея.

Скоро ще започна да чета по-редовно.

Вторник, 17 март

Тази сутрин се боксирах с Джаксън за разгрявка; смятам да възобновя и продължа познанството си с боксовите ръкавици. Гърдите, ръцете и дишането ми са в доста добра форма и не съм пълен. Едно време имах силен удар, а ръцете ми са много дълги за ръста (пет фута и осем и половина инча). Във всеки случай упражненията са хубаво нещо, а точно тези пък са най-изтощителните от всички. Фехтовката и сабята никога не са ме изморявали толкова.

Прочетох „Приятелски свади“ (друг вид разгрявка) — ново произведение от Израели, който е един извънредно забавен и проницателен писател. Писателите, изглежда, са много раздразнително племе и ми се иска да нямам нищо общо с тях. „Няма да мина през Ковънтри в техния строй, това е сигурно.“ Какво общо имам, по дяволите, с писателствуването? Вече е късно да му мисля и всякакви съжаления са безполезни. Но ако всичко започваше отначало, предполагам, че пак щях да пропиша. Такава е човешката природа, поне моят дял от нея, макар че ще се издигна в собствените си очи, ако разумно се откажа сега. Ако някога имам съпруга и тая съпруга добие син от който и да било, аз ще възпитам своя наследник в антилитературен дух — ще го направя адвокат, пират каквото и да е. Но ако и той пропише, ще се погрижа да не ми е никакъв и ще съм сигурен, че не е мой син, и ще го лиша от наследство. Трябва да напиша едно писмо — три часът.

Неделя, 20 март

Имах намерение да посетя лейди Хардуик, но няма да го направя. Винаги започвам деня с желание да отида на гости, но когато дойде вечерта, подтикът ми намалява и рядко излизам; изляза ли обаче, винаги след това съжалявам. Този прием може би щеше да е приятен — поне домакинята е много забележителна жена. Утре у лейди Лансдаун, в сряда у лейди Хийткът! Трябва да се насиля и да отида на едно-две места, защото иначе ще се изтълкува като невъзпитание. По-добре е да правиш онова, което и другите правят, да ги вземат дяволите!

Четох Макиавели, малко Шарден, Сисмонди, Бандело — на откъслеци. Четох и „Единбург“, 44-ти брой, който току-що е излязъл. В началото на статията, озаглавена „Покровителството на Еджуърт“, ми правят голям комплимент. Дали това е похвала за мен, не знам, но положително прави чест на издателя, който някога ме руга. Мнозина се отричат от собствените си похвали, но само смелият дух е в състояние да се отрече от порицанието си и да похвали онзи, когото някога е хулил. Откакто се върнах в Англия, често чувам да се отзовават най-ласкателно за Джефри, и то за неща, които нямат нищо общо със способностите му. Аз му се възхищавам не защото ме е хвалил (мен са ме хвалили и други по същия начин, след което са ме ругали, тъй че навикът ме е направил толкова безразличен и към двете, колкото един човек на двайсет и шест години може да бъде безразличен към нещо), а понеже той може би е единственият човек, който при създалите се между нас отношения има великодушието да постъпи така. Само една благородна душа би се осмелила да го направи. Висотата, която е достигнал, не го е главозамаяла. Дребният драскач би продължил да се заяжда докрай. Що се отнася до основателността на неговите възхвали, това вече е въпрос на вкус. Мнозина ще го оспорят и с радост ще се възползуват от предоставената им възможност.

Днес се отби лорд Ърскин. Той има намерение да продължи размислите си върху войната или по-точно войните до наши дни. Вярвам, че ще успее. Трябва да се обадя на господин Мъри за подвързията на моя екземпляр на памфлета му, защото лорд Ъ. обеща да го поправи и да добави някои бележки в полетата. Всяка думичка с неговия почерк е съкровище, което в бъдеще ще носи двойна лихва. Ърскин очаква много от историята, която Макинтош е обещал. Когато я завърши, тя несъмнено ще стане класическа творба.

Вчера сутринта отново се боксирахме с Джаксън, утре пак. Чувствувам се много добре духом, макар че раменете и ръцете ми са схванати. Да не забравя да отида на боксьорския обяд. Ще председателствува маркиз Хънтли.

Лорд Ърскин смята, че има опасност кабинетът да се смени. Още по-добре за Ърскин. За мен е все едно кои са на власт и кои не са. На М. трябва нещо повече от смяна на кабинета и някой ден ще го добием.

Спомням си, че веднъж, когато яздех от Крисо към Кастри (Делфи) по склоновете на Парнас, видях шест орли във въздуха. Рядкост е да се видят толкова много заедно. Не това, че бяха орли, защото тия птици се срещат често, а именно броят им привлече вниманието ми.

Последната птица, по която стрелях, беше едно орле на брега на залива Лепанто, недалеч от Востица. Бях го ранил и се опитах да го спася — очите му тъй блестяха! Но то отпадаше и след няколко дена умря. Никога повече не съм се опитвал, нито ще се опитам, да убия птица. Чудя се откъде ми дойдоха тия неща на ума точно сега? В момента чета Сисмонди, но там няма нищо, което да може да извика тия спомени.

Страшно съм се увлякъл в Брачо ди Монтоне, Джовани Галеацо и Ецелино. Последният обаче не е Брачаферо (със същото име), равенският граф, чиято история искам да проследя. Лаватер има една прекрасна гравюра по картина от Фюзели на този Езелин, надвесен над тялото на Медуна, която наказал, защото верността и не издържала, дордето той бил на кръстоносен поход. Имал е право, но аз искам да узная каква точно е била историята.

Вторник, 22 март

Снощи прием — Лансдаун. Довечера — прием у лейди Шарлот Гревил — ужасно губене на време и нерви. Нищо не даваш — нищо не получаваш — приказваш напусто. Ако изобщо в ума ми имаше някакви мисли, те не бяха свързани с темите, върху които бръщолевихме. Господи! По този начин половината Лондон прекарва онова, което се нарича живот. Утре е у лейди Хийткот. Дали да отида? Да, за да се самонакажа, задето с нищо не се занимавам.

Чакай сега да помисля, кого видях там? Единственото лице, което ми направи доста силно впечатление, беше най-голямата дъщеря на лейди С., лейди К. Л. Казват, че не била хубава. Не знам — всичко онова, което е приятно, е и хубаво. У нея обаче има една одухотвореност и тя лесно се изчервява, има нещо от плахостта на антилопата (която много ми харесва) в държанието й и затова я наблюдавах най-много от всички жени, които присъствуваха, като си отмествах погледа единствено когато се сещах, че тя може да забележи и да се смути. В края на краищата може да е просто по асоциация: К. е приятелка на Огъста и всичко, което тя обича, аз не мога да не харесам.

Майка й, маркизата, поговори малко с мене. Двайсет пъти се канех да я помоля да ме запознае с sa fille, но се отказах. Заради това спречкване с Карлайлови.

Граф Грей ми разказа шеговито за един абзац в последния „Moniteur“, където между другите симптоми на бунт се споменавали и някои подробности около сензацията в нашите правителствени вестници по повод „сълзливите“ стихчета, само че в своята версия са разтегнали епиграмата (впрочем това е епиграма само в гръцкия смисъл на тази дума) в роман. Чудя се как тия от „Куриер“ още не са го превели от „Moniteur“ с допълнителен коментар.

Уелската принцеса е поискала от Фюзели да нарисува картина по „Корсар“, като е оставила на него да си избере епизод за сюжет. Така поне ми казва господин Лок. Чувствувам се уморен, преситен, себелюбив и ленив — трябва да си лягам.

„Роман“ или поне „романс“ понякога означава песен както е на испански. Предполагам, че това е искал да каже „Moniteur“, освен ако не е объркал, стихотворението с „Корсар“.

Олбъни, 28 март

Тази вечер се нанесох в новото жилище, което наех за седем години от лорд Алторп. Просторно е, има много място за книгите и сабите ми. При това в самата къща, което е още едно предимство. Последните няколко дни или цялата седмица бях много въздържан, редовно спортувах, но все още, се чувствувам зле.

Вчера вечерях tête-a-tête в „Какао“ със Скроуп Дейвис от шест часа до полунощ. Поделихме си една бутилка шампанско и шест бордо. И двата вида вино изобщо не ми действуват. Предложих на Скроуп да го заведа вкъщи с каретата си. Той обаче беше пийнал и изпадна в набожност и аз бях принуден да го оставя да се моли на колене не знам с каква цел и на кой идол. Нямам помен от главоболие или гадене. Дори станах по-рано от обикновено — боксирах се с Джаксън ad sudorem^[48] и не съм се чувствувал толкова добре от сума време. Повече не съм се чувал със Скроуп. Вчера му платих четири хиляди и осемстотин лири — дължах му ги от доста време и трябваше отдавна да му ги върна. Чувствувам голямо облекчение, след като ликвидирах с този дебит.

Огъста иска да се сдобря с Карлайл. Отказал съм на всички досега, но на нея не мога да откажа нищо. Значи ще трябва да го направя, макар че предпочитам „да изпия чаша отрова или да изям един крокодил“. Чакай да видя — Уорд, Холандови, Ламб, Роджърс и пр. и пр.; горе-долу всички са се опитвали в последните две години да потушат напразно нашата стихоплетска кавга. Ще умра от смях, ако Огъста успее. Четох по малко оттук-оттам. Утре ще получа всичките си книги. Слава богу, тая стая ще ги побере — „място ще стигне и остане дори за демоните адски“^[49]. Трябва скоро да се хвана с някаква работа — сърцето ми пак започна да се саморазяжда.

8 април

Бях извън града шест дни. Когато се върнах, намерих моя малък езически идол Наполеон катурнат от пиедестала си. Крадците са в Париж. Сам си е виновен. Като Милон^[50], той се опита да разцепи дъба, но последният се затвори, притисна ръцете му и сега зверовете — от лъва и мечката до най-мръсния чакал могат спокойно да го разкъсат. Тази Московска зима му смаза ръцете — оттогава той се бие с ритници и зъби. Последните още могат да му служат и според мен той пак ще им погоди някой трик. Той е в техния тил — помежду тях и домовете им. Питам се дали някога ще се върнат там?

Събота, девети април 1814 г.

Отбелязвам този ден!

Наполеон Бонапарт абдикира от световния си трон! Прекрасно! Чини ми се, че Сула се представи по-добре. Защото той отмъсти и се оттегли на върха на властта си, опръскан с кървите на своите врагове — най-забележителният пример, на величествено презрение към негодниците, който историята познава. Диоклетиан също се справи добре — Мурат не съвсем лошо, само дето стана дервиш, Шарл V — горе-долу, но Наполеон — най-зле от всички. Какво? Да чака, докато дойдат в столицата му, и после да разправя, че бил готов да предаде онова, което вече е отишло? „Какъв завайкал се монах, какъв измамник божи!“^[51] По дяволите! В сравнение с него Дионисий се държа като цар в Коринт. Да се оттеглиш на остров Елба! Ако поне беше Капри, щях по-малко да се чудя. „Изглежда че умът на човека е част от неговата участ.“^[52] Напълно съм смаян и объркан.

Не знам, но си мисля, че аз, дори аз (едно насекомо в сравнение с това двуного животно) бих заложил живота си на карта милион пъти по-слаба от неговата. Всъщност може би не си струва да се умре заради една корона. И все пак да оцелееш при Лоди^[53], за да стигнеш дотук! Ох, защо Ювенал или Джонсън не можеха да се вдигнат от гроба! „Expende — quod libras induce summo invenies?“^[54] Знаех, че великите не могат да наклонят везните на смъртта в своя полза, но си мислех, че вечно живият им прах тежи повече карати! Уви! Този императорски диамант има някакъв дефект и сега не става даже и за стъкларски нож! Перото на историка няма да го оцени и на един дукат!

Тфу! „Но толкоз.“^[55] Аз все пак няма да се откажа от него дори сега. Макар че всичките му почитатели вече го изоставиха подобно на „велможите, които се разбягаха“.^[56]

10 април

Не знам дали съм най-щастлив, когато съм сам, но в едно съм сигурен — прекарам ли по-дълго в обществото дори на тази, която обичам (бог ми е свидетел или може би дяволът), започвам да копнея за компанията на своята лампа и напълно обърканата си и разхвърляна библиотека^[57]. Дори денем отпращам каретата по-често, отколкото я употребявам или злоупотребявам с нея. Per esempio, в последните четири дена не съм си показвал носа навън, макар че всеки ден се боксираме с Джаксън по един час (при отворени прозорци), за да успокоявам и поддържам „безплътните си части“. Колкото съм по-уморен, толкова съм по-добре духом през останалото време на деня. След това вечерите ми минават в блажена празнота и леност, която обожавам. Днес се боксирах един час, написах ода за Наполеон Бонапарт, преписах я, изядох шест бисквита, изпих четири бутилки сода, през останалото време четох и дадох сума съвети на горкия Уебстър относно тая негова любовница, която го тормози и го превръща в непоносим охтичав досадник. А и на мен много ми прилича да проповядвам срещу „сектата“. Все едно, всичките ми съвети така и така се отхвърлят.

19 април 1814 г.

И на двата полюса има лед — и на южния, и на северния: всички крайности са едни и същи. Истинското нещастие сполетява само най-високопоставените и най-нисшите — императора и просяка; първия като изгуби трона, а втория — шестте си пенса. Разбира се, помежду им има една проклета блудкава среда, една линия на равноденствието, която никой не може да проследи освен по картите или след разни измервания.

„А всички наши «вчера»

са светели по пътя на глупци

към мухъла на гроба.“^[58]

Повече няма да си водя дневник за това „вчерашно светило“, за да не взема да се върна като куче към повърнатото от паметта, скъсвам останалите страници на тази тетрадка и написвам в Ipecacuanha, че „Бурбоните са върнати на власт!“ Дръж си за теб философията!^[59] Наистина, отдавна презирам себе си и човека изобщо, но никога преди не съм плюл в лицето на целия човешки род. „Шуте, полудявам!“^[60]

18 септември 1816 г.

Вчера, 17 септември, тръгнах с господин Хобхаус на няколкодневна екскурзия из планината.

17 септември

Станах в пет. Напуснах Диодати около седем с една от тукашните коли (открити и с напречни пейки), а слугите на коне. Времето беше много хубаво. Езерото спокойно и бистро. Много добра видимост към Монблан и Егюù на Аржантиер. Бреговете на езерото са много красиви. Стигнахме Лозана преди залез. Спряхме и преспахме в… Легнахме си в девет. Спахме до пет часа.

18 септември

Извика ме водачът. Станах. Хобхаус тръгна преди мен. На една миля от Лозана пътят беше залян от водите на езерото. Качих се на коня и яздих почти до Вевей. Жребецът беше млад, но се движеше много добре. На около миля от селището настигнах Хобхаус и се качих в колата. Спряхме за два часа във Верей (посетих го за втори път). Отидох до църквата. Изгледът от църковния двор е превъзходен. Вътре има паметник на генерал Лъдлоу^[61] (цареубиеца) — черен мрамор с дълъг, но простичък надпис на латински. Той е прекарал в изгнание тридесет и две години — бил е един от съдиите на краля. Близо до него е погребан Броутън, който прочел присъдата над крал Чарлс и на сина му Чарлс Стюарт. Надписът — доста странен и доста демагогски, но все пак републикански. Видях къщата на Лъдлоу. Надписът й още стои: Omne solum forti partia^[62]. Разходих се до езерото. Слугите, колата и яздитните коне — всички потеглиха и по някакво недоразумение ни оставиха plantés lá^[63] и трябваше да ги гоним пеша до Кларанс. Хобхаус беше се затичал преди мен и успя да ги догони. Пристигнах за втори път (първият беше по вода) в Кларанс. Отидох в Шильон, разположен сред природа, която е достойна за перото и аз не знам на кого. На връщане срещнах едни англичани в карета. Дамата спеше дълбоко — спеше дълбоко на едно от най-вълнуващите места на света, няма що, прекрасно! Спомням си, как един път в Шамони, срещу самия Монблан, чух една жена, също англичанка, да възкликва пред своя партньор: „Виждали ли сте някога по-хубав селски пейзаж?“ Сякаш че беше Хайгейт или Хампстед, или Бромтън, или Хайс. Селски, моля ви се! Скали, борове, водопади, ледници, облаци и върхове, покрити с вечен сняг — и това ми било селски пейзаж!

След един лек и кратък обяд посетихме Шато дьо Кларанс. Неотдавна го била наела някаква англичанка (първия път, когато го видях, не беше даден под наем). Розите са си отишли заедно с лятото, обитателите ги нямаше, но слугите ни поканиха да влезем вътре. На масата в салона видях проповедите на Блеър^[64] и на един друг, (забравих кой беше), както и куп шумни дечурлига. Видях всичко, което си заслужаваше да се види, и после преминах на Bosquet de Julie^[65] и пр. и пр. Водачът ни непрекъснато споменаваше Русо и непрекъснато го бъркаше със Сен-Прьо^[66] — объркваше автора с книгата. Отново отидохме до Шильон, за да зърнем пак малкия водопад на хълма зад него. Залезът се отразяваше в езерото. Утре трябва да стана в пет, за да прекося планината на кон. Колата ще бъде изпратена по околния път. Настаних се в старата си къщурка — гостоприемна и удобна. Уморих се от дългото яздене на жребеца, от друсането на каретата и дето се катерих по слънцето.

Бележка

Ефрейторът, който ни показа чудесата на Шильон беше пиян като Блюхер и (според мен) също толкова забележителен. Беше още и глух и понеже смяташе, че всички останали хора са глухи като него, така гръмогласно и страховито разказваше легендите за замъка, че на Хобхаус му се развали настроението. Все пак видяхме доста неща — от бесилката до тъмницата (potence et cachots)^[67] и се върнахме в Кларанс с чувството, че сме по-свободни, отколкото са били хората през петнадесети век.

19 септември

Станах в пет. Прекосих планината на кон до Монбовон, после на мулета и пеша чрез катерене. Целият път беше красив като сън, а сега споменът за него е неясен, като че наистина е било сън. Толкова съм уморен — макар и да съм здрав, вече не съм тъй силен, както преди няколко години. В Монбовон закусихме; после на един стръмен склон слязох от коня, преметнах се и си разрязах пръста; багажът също се развърза и се търкулна в дерето, но спря до едно дърво; извлякохме го горе. Конят се умори и заклюма; качих се на мулето. Като наближихме връх Дан Жаман, отново тръгнах пеша с Хобхаус и останалата компания. Стигнахме до едно езеро в самото сърце на планината; оставихме четириногите при един овчар и се закатерихме нагоре; стигнахме до снежни места; потта се лееше от челото ми като дъжд и оставаше следи в снега като решето. Мразовитият вятър и сняг ме замаяха, но аз продължих да се катеря нагоре. Хобхаус се изкачи до най-високия връх. Аз не можах и спрях на няколко ярда под него (до една скална цепнатина). На слизане водачът ни се претърколи няколко пъти; аз започнах да се смея и също се търкулнах — за щастие склонът беше мек, макар стръмен и хлъзгав; Хобхаус също падна, но никой не се удари. Планините са великолепни навсякъде. На една много стръмна и висока скала някакъв овчар надуваше свирката си; много различно е от Аркадия, където пастирите носят дълъг мускет вместо кривак, а в поясите им са затъкнати пищови. Швейцарският овчар свиреше сладко и песента му беше приятна. Видях една заблудила се крава; казаха ми, че те често си чупят вратовете по скалите. Слязох в Монбовон: доста схлупено селце край буйна река с дървен мост. Хобхаус отиде да лови риба — хвана една. Колата ни още не е дошла; на конете и мулетата душа не им остана; ние също сме уморени. Впрочем още по-добре — тъкмо ще спя.

Гледката от най-високото място в днешния ни излет включваше от едната страна почти цялото езеро Леман. От другата долините и планината на кантона Фрибург и една огромна равнина с езерата Нюшател и Мора, както и всичко останало покрай бреговете на Женевското езеро. От едно място видяхме и двете страни на планината Юра, както и доста от Алпите. Когато минавахме през един пролом, водачът енергично препоръча да ускорим крачката, защото там падали камъни с голяма скорост и понякога правели бели. Съветът беше прекрасен, но като повечето добри съвети труден за изпълнение, тъй като пътят беше толкова неравен, че нито мулетата, нито човеците, нито конете можеха да се разбързат. Минахме без фрактури и без премеждия.

Музиката и кравешките звънци (защото богатство са стадата, както при библейските патриарси) по пасищата, разположени на височина, която далеч надминава и най-високите планини в Англия; овчарите, които ни викаха от канара на канара и надуваха свирките си по места, където стръмнините изглеждаха непристъпни, както и целият заобикаляш ни пейзаж, въплъщаваха всичко онова, което бях чувал или си бях представял за пасторалния живот — и то в много по-голяма степен, отколкото в Гърция или в Мала Азия, защото онези приятели имат твърде голяма слабост към сабите и мускетите и ако в едната ръка държат кривак, в другата непременно ще видите пушка. А това тук беше чисто и неподправено — усамотено, диво и патриархално. Докато вървяхме, те свиреха „Ranz des Vaches“^[68] и други песни за изпроводяк. Напоследък главата ми е пълна само с природни гледки.

20 септември

Станах в шест; тръгнах в осем. Днешният излет мина изцяло на височина между 2700 и 3000 фута над морското равнище. Тази долина, най-дългата, най-тясната и смятана за най-красивата в Алпите, рядко се посещава от пътешественици. Видях моста на Ларош. Реката тече ниско долу, между огромни скали и водите й са бързи като гнева. Казват, че някакъв човек се подхлъзнал и паднал в нея заедно с мулето си, но останал невредим. Хората изглеждат свободни, щастливи и богати (това последното не предполага предишните две); кравите са великолепни; един бик едва не скочи върху колата — „приятен спътник в дилижанса“; козите и овцете са много охранени. Една планина с огромни ледници отдясно — казва се Клицберг; по-нататък е Хоктхорн — все хубави имена галят ухото… След това идва Стокхорн, струва ми се — много висок и каменист, тук-таме покрит само със сняг. Той си няма ледници, но затова пък има големи еполети от облаци.

Преминахме границата на кантона Вод и влязохме в кантона Берн; хубавият френски език отстъпи на разваления немски. Областта е известна със сиренето си, свободата, богатството и липсата на данъци. Хобхаус отиде да лови риба — не хвана нищо. Разходих се до реката; видях едно момче и едно козле; козлето го следваше като куче; козлето не можеше да прескочи една ограда и жално блееше; опитах се да помогна на козлето, но едва не паднахме заедно с него в реката. Тук пристигнахме около шест следобед. Девет часът — лягам си; днес не съм уморен, но въпреки това се надявам да заспя.

21 септември

Тръгнахме рано. През долината на Симентал, както преди. Входът към Тинската равнина е много тесен; високи скали, обрасли догоре; река; още планини с красиви ледници. Езерото Тун, обширна равнина, опасана от Алпите; слязохме до Шато дьо Шадау; изглед към езерото; прекосихме реката с лодка, която караха жени. Тун е много хубав град. Целия ден пътувахме през Алпите — величествени гледки.

22 септември

Напуснахме Тун с една лодка, която измина цялото протежение на езерото за три часа. Езерото е малко, но бреговете са красиви. Скалите се спускат чак до водата. Слязохме при Нюхаузе; минахме край Интерлакен; озовахме се сред невиждана природа, която не се поддава на описание; минахме покрай една скала; на нея надпис — двама братя, единият убил другия; тъкмо място за такава работа. След разни криволици приближихме огромна скала. Стигнахме до полите на планината (Юнгфрау, т.е. Девицата); ледници; водопади; един от тия водопади е висок деветстотин фута. Настанихме се у местния курат. Излязохме да разгледаме долината; чухме как падна една лавина, като гръм; ледниците са огромни; изви се буря — гръмотевици, светкавици, град; всичко е съвършено и прекрасно. Аз бях на кон; водачът искаше да ми носи бастуна; тъкмо щях да му го дам, когато се сетих, че в него е скрита сабя и може да привлече светкавицата; затова го задържах в себе си; доста ми пречеше, понеже беше твърде тежичък за камшик, а конят беше глупав и спираше след всяка гръмотевица. Стигнах немного мокър, защото дрехата ми не пропускаше. Хобхаус се измокри до кости; подслони се в колибата; изпратих му човек, чадър и дреха (взех я от курата, когато пристигнах). Къщата на швейцарския курат е много хубава — много по-хубава от повечето къщи на английските викарии. Разположена е точно срещу водопада, който споменах. Водопадът се извива връз скалата като опашката на бял кон, която се развява от вятъра; така си представям опашката на „бледния кон“, който е възседнала смъртта в Апокалипсиса. Нито е вода, нито е мъгла, а нещо помежду двете; шеметната височина (деветстотин фута) му, придава една вълнообразна форма или извивка, на места се разширява, на места се сгъстява, чудно и неописуемо. Според мен днешният ден като цяло беше по-добър от всички досегашни през това пътешествие.

23 септември

Преди да започнем изкачването в планината, пак отидох на водопада (в седем сутринта): слънцето грееше отгоре му и образуваше в долната част многоцветна дъга, но преобладаваха златисто и пурпурночервено; дъгата се движеше заедно с мене; никога не съм виждал подобно нещо. Получава се само на слънчева светлина. Качихме се на планината Венген. По пладне стигнахме до една долина под върха. Оставих конете, съблякох си палтото и се изкачих на върха, седем хиляди (английски) фута над морското равнище и около пет хиляди над долината, откъдето тръгнахме сутринта. От едната страна пред погледа се откриваше Юнгфрау с всичките му ледници; после Дан д’Аржан, сияен като истината; сетне Малкият великан (Kleine Eigher), Големият великан (Grosse Eigher) и не на последно място Ветерхорн. Юнгфрау е на 13 000 фута над морското равнище и на 11 000 над долината. Той е най-високият връх в този дял. Чувах как почти всеки пет минути падаха лавини. От мястото, където бяхме, на Венгенските Алпи, виждахме всички тези върхове от едната страна. От долината насреща се издигаха облаци, кълбяха се по отвесните чукари — бели и серножълти, подобно на пяна от адския океан по време на пролетен прилив. Долината изглеждаше неимоверно дълбока. Склонът, по който се изкачвахме (естествено), не беше чак толкова стръмен; когато обаче стигнахме върха, погледнахме надолу от другата страна към едно врящо море от облаци, което се блъскаше о канарите под краката ни (от едната си страна тия канари са съвсем отвесни). Останахме там около четвърт час; започнахме да слизаме; от другата страна на планината нямаше облаци. Когато минавахме през дебелия сняг, направих снежна топка и замерих Хобхаус.

Слязохме пак при конете; хапнахме по нещо; и отново ги възседнахме; продължаваха да се чуват лавини; стигнахме до едно тресавище. Хобхаус слезе, за да мине по-успешно; аз се опитах да го премина с коня си; конят затъна до муцуната и разбира се, и аз се озовах с него в калта. Измърсихме се, но не се наранихме; посмяхме се и продължихме нататък. Пристигнахме в Гринделвалд; обядвахме; пак яхнахме конете и поехме; яздихме към по-високия ледник — подобен на замръзнал ураган. Звезди, красота, но пътеката е дяволски опасна. Във всеки случай прибрахме се благополучно; имаше малко светкавици; общо взето обаче, целия ден имахме чудесно време както в деня, когато е бил създаден Раят. Минахме през цели гори с изсъхнали борове, съвсем изсъхнали; стъблата обелени, без кора, клоните безжизнени; и всичко това само за една зима. Видът им ми напомни мене самия и семейството ми.

24 септември

Тръгнахме в седем; станах в пет. Минахме край черния ледник; отдясно планината Ветерхорн; прекосихме планината Шайдек; приближихме Розовия ледник, който се смята за най-големият и най-красивият в цяла Швейцария. Според мен ледникът Босон при Шамони не му отстъпва по красота; Хобхаус е на друго мнение. Стигнахме до Райхенбанския водопад, висок двеста фута; спряхме да починат конете. Стигнахме долината Оверланд; заваля дъжд; малко се поизмокрихме; само четири часа дъжд за цели осем дни. Стигнахме езерото Бриенц, после град Бриенц; преоблякохме се. Вечерта четири швейцарски девойки от Оберхасли дойдоха и ни пяха швейцарски песни; две от тях имаха красиви гласове — мелодиите също бяха хубави; толкова самобитни и оригинални и същевременно много приятни. Пеенето свърши, но отдолу чувам звуците на цигулка, което не предвещава нищо добро за нощния ми покой; ще сляза да погледам танците.

25 септември

Очевидно долу се беше събрал целият град Бриенц; хубава музика и превъзходни валсове; само селяни; танцуват много по-добре, отколкото в Англия; англичаните не могат да танцуват валс, никога не са могли, няма и да могат — един мъж имаше лула в устата си, но танцуваше не по-зле от другите; показаха и други танци по двойки и четворки, всичките много хубави. Аз си легнах, но веселбата продължи до късни нощи и ранни зори. Бриенц е само едно селце. Станах рано. Потеглихме по езерото при Бриенц в една дълга лодка, карана от жени; скоро се доближихме до брега и в лодката скочи още една жена. Изглежда, тук обичаят е лодките да се карат от жени. Защото от петимата мъже и трите жени в лодката всичките жени взеха по едно гребло, а от мъжете само един.

След три часа стигнахме Интерлакен; красиво езеро, но не толкова голямо като Тун. Обядвах в Интерлакен. Едно момиче ми даде цветя и се обърна към мен на немски, който не разбирам; не знам дали словото й беше хубаво, но ако се съди по жената, надявам се, че да. Качихме се пак на лодка на езерото Тун. Част от пътя спах. Изпратих конете. На брега някакви хора взривяваха скала с барут. Тя избухна недалеч от лодката ни, а ни предупредиха едва минута преди това; чиста глупост, заради която можеха да ни хвръкнат тиквите. В Тун стигнахме вечерта. Времето беше поносимо през целия ден. След като по-опасната част от пътуването ни вече свърши, това няма особено значение; когато беше желателно, имахме голям късмет, защото се задържа топло и ясно.

26 септември

Вече излязохме от планините и дневникът ми сигурно ще бъде безинтересен като самото пътуване. От Тун до Берн пътят е хубав; огради от жив плет, села, индустрия, имоти и всички признаци на една безцветна цивилизация. От Берн отидохме във Фрибург. Друг кантон; католици; минахме през бойно поле; швейцарците биха французите в една от последните воини срещу френската република. Купих си куче. По-голямата част от тази обиколка мина на кон, пеша и на муле.

28 септември

Видях дървото, засадено в памет на битката при Морат^[69]; то е на триста и четиридесет години; доста е изгнило. Напуснахме Фрибург, но най-напред видяхме катедралата; висока камбанария. Настигнахме багажа на монахините от Латрап, които се местят в Нормандия; после минахме покрай дилижанс, пълен с монахини! Продължихме покрай езерото Нюшател — пейзажът е много приятен и мек, но не така планински — поне планината Юра не изглежда тъй внушителна след Бернските Алпи. По здрач стигнахме в Ивердюн. Покрай езерото дълга редица дървета; красиво и мрачно; хотелът е почти пълен — една немска принцеса със свитата си; получихме стаи.

29 септември

Минахме през една красива и цветуща област, но не планинска. Вечерта стигнахме в Обон (подстъпите и мостът напомнят на Дъръм^[70]), откъдето се открива определено най-красивият изглед към Женевското езеро; здрач; луната изгря над езерото; на хълма горичка с много величествени дървета. Таверние (пътешественикът по Ориента) купил (или построил) замъка на това място, понеже му напомняло и не отстъпвало на Ериван, граничен град в Персия; тук той приключил пътешествията, а аз пък тази малка екскурзия, защото се намирам на няколко часа път от Диодати и вече нямам какво повече да видя или да кажа.

През тази обиколка (13 дена) случих много с времето и със спътника си (господин Х.). Случих също и с пейзажа, при това ми бяха спестени и най-малките произшествия и закъснения, които често правят пътуванията даже в най-цивилизовани места доста разочароващи. Бях склонен да харесвам всичко. Аз обичам природата и красотата. Понасям умората и нямам нищо против неудобствата, а тук видях едни от най-величествените гледки в света. При все това горчивите спомени от неотдавнашната разруха вкъщи, които сигурно ще ме преследват до края на живота ми, ме гнетяха и тук; и нито песента на овчаря, нито грохотът на лавините, нито водопадът, планината, ледниците, горите и облаците не можаха дори за миг да облекчат бремето на моето сърце, да ме накарат да забравя своята несрета сред това величие, мощ и слава — наоколо, над мен и в краката ми.

Равена, 4 януари 1821 г.

Внезапно ме овладя една мисъл. Ще започна пак да си водя дневник. Последния път си водих в Швейцария за обиколката на Бернските Алпи, през 1816 г. — за да го изпратя на сестра си и предполагам, че още е у нея, защото тя ми писа, че й било приятно да го чете. Водих и един друг, по-дълъг дневник за периода 1813–1814 г., който дадох на Томас Мур през същата година.

Тая сутрин се надигнах късно, както обикновено — лошо време, лошо като в Англия — даже по-лошо. Снегът от миналата седмица се стопи от сирокото, който задуха днес, тъй че се събраха две гадости наведнъж. Не можах дори да пояздя в гората. Стоях си вкъщи цялата сутрин. Гледах огъня и се чудех кога ли ще дойде пощата. Пощата дойде за Аве Мария, вместо в един часа, както трябваше. Появиха се пратениците на Галиняни — шест души: едно писмо от Фаенца, но нито едно от Англия. В резултат на това настроението ми се развали (трябваше да получа писма), вследствие на което пък се натъпках на обяд; когато съм раздразнен гълтам по-бързо. Пих много малко обаче.

Нямах настроение; прочетох вестниците; мислих си какво нещо е славата, докато четох за едно убийство: „Господин Уич, бакалин от Тънбридж, продал малко бекон, брашно, сирене и вероятно сливи на обвиняемата циганка. На тезгяха (цитирам точно) имало една книга, «Животът на Памела»^[71], която той късал, за да увива продуктите, и т.н. В сиренето било намерено и т.н. плюс една страница от «Памела», с която бил загънат беконът. Какво ли би казал Ричардсън — най-суетният и най-щастливият приживе писател, който заедно с Арон Хил^[72] пророкувал с насмешка провала на Фийлдинг (този Омир в проза на човешката природа) и на Поуп (най-красивият поет), какво ли би казал той, ако можеше да проследи пътя на книгата си от тоалетната на френския принц (вж. «Животът на Джонсън» от Бозуел) до тезгяха на бакалина и бекона на циганката убийца!“

Какво ли би казал? Какво ли може да каже някой освен това, което отдавна е казал Соломон. В края на краищата работата се свежда до преминаване от едни ръце в други — от тези на книжаря в онези на бакалина или сладкаря. Що се отнася до мене, най-често съм се сблъсквал с поезията върху дървените сандъци. Тъй че съм склонен да считам майстора на дървени сандъци за гробаря на литературата.

Написах пет писма за около половин час, къси и свирепи до всичките си подли кореспонденти. Чух за три убийства във Фаенца и Фарли — на един карабинер, един контрабандист и един съдия — всичките убити снощи. Първите двама в някаква кавга, третият — предумишлено.

Преди три седмици, почти месец (беше седми), прибрах от улицата смъртноранения комендант; умря в къщата ми; убийците са неизвестни, но вероятно е на политическа основа. Братята му ми писаха оня ден от Рим, за да ми благодарят, задето съм облекчил последните му минути. Горкият човек! Жалко! Беше добър войник, но неблагоразумен. Убиха го в осем вечерта. Чухме изстрелите; слугите и аз изскочихме навън и го намерихме в агония, с пет рани, две от които смъртоносни. Изглежда, бяха куршуми. Аз го прегледах, но не отидох на аутопсията на другата сутрин.

Каретата дойде някъде в осем — посетих госпожа графинята Г. Заварих я да свири на пиано; говорихме до десет, когато баща й, графът, и не по-малко достойният граф, брат й, се върнаха от театър. Както казаха, пиесата „Филипо“ на Алфиери имала успех.

Преди два дена кралят на Неапол мина през Болоня на път за Общото събрание. Слугата ми Луиджи донесе новината. Бях го изпратил в Болоня за лампа. Как ли ще свърши това? Времето ще покаже.

Върнах се вкъщи в единадесет, а може би и по-рано. Ако времето и пътищата са добри, утре смятам да пояздя. Крайно време — почти от седмица не съм го правил — сняг, сироко, един ден студ, на другия сняг — ужасно време за една Италия. Но двата сезона, този и миналият, са необичайни за тук. Четох биографията на Леонардо да Винчи от Роси; поразмишлявах, написах това и ще си лягам.

5 януари 1821

Станах късно — оклюмал и кисел, — времето е мокро и мъгливо. На земята сняг, във въздуха сироко — също като вчера. Конете затъват до корем по пътищата, тъй че яздене (поне за удоволствие) не се очертава. Добавих постскриптум в писмото до Мъри. За петдесети път прочетох края на третия цикъл на „Разкази на моя ханджия“. (Чел, съм всичките романи на Скот поне петдесет пъти). Прекрасна творба. Той е шотландският Фийлдинг и голям английски поет — също чудесен човек! Копнея да се напия заедно с него!

Вечерях около шест часа. Забравих, че има сливов пудинг (напоследък към моя букет от пороци прибавих и яденето), и се навечерях, преди да се сетя за него. Изпих половин бутилка някакъв алкохол, вероятно винен. Защото това, което тук се нарича бренди, ром и т.н., не е нищо друго освен винен спирт, съответно обагрен. Не изядох двете ябълки, които бяха сложени за десерт. Нахраних двете котки, сокола и кротката (но неопитомена) гарга. Четох „История на Гърция“ от Митфърд и „Анабазис“ на Ксенофон. Досега писах, осем без шест минути френско, а не италианско време.

Чувам каретата — поръчах както обикновено да ми донесат пистолетите, палтото — необходими вещи. Времето е студено, каретата открита, а тукашните обитатели са малко диви — доста коварни и много силно се възбуждат от политиката. Иначе са много свестни хора — добър материал за нация. Господ създаде света от хаоса, а нацията се ражда от силните страсти.

Часовникът бие. Отивам да се любя. Малко е опасно, но е приятно. Бележка: днес сложиха ново перде. Малко е старомодно, но като се пооправи, ще върши работа.

Снегът продължава да се топи — да се надяваме, че утре ще може да се язди. Изпратих документите на А. Назряват големи събития.

Единайсет часът и девет минути. Бях у графиня Г., родена Г. Г. Заварих я, когато започваше да пише писмото в отговор на благодарственото послание от Алесио дел Пинто в Рим, задето облекчих последните минути на брат му, покойния комендант. Бях я помолил да напише отговора на по-чист италиански, тъй като аз съм „варварин“ и не владея добре тосканските изрази. Прекъснах я — ще го довърши друг ден. Говорихме за Италия, за патриотизма, за Алфиери, мадам Олбъни и за други области на познанието. Също за „Заговорът на Каталина“ от Салустий и „Войните на Югурта“. В девет дойде брат й граф Пиетро, а в десет — баща й, граф Руджеро.

Говорихме за различните видове бой — за унгарския, шотландския, за бой с кавалерийска сабя, която и аз едно време владеех в прилична степен. Било вече уговорено Б[унтът] да избухне на седми или осми март и аз щях да повярвам, ако нямаше друга уговорка за през октомври 1820 г. Но тия болонци пак оставиха романьолците насред път.

„На скитника му е все едно.“ Човек не бива много да придирва, а има ли въстание, да се включва в него. Върнах се вкъщи. Четох пак „Анабазис“ и сега ще си лягам.

Накарах Флечър (в четири часа днес следобед) да препише седем-осем сентенции от Бейкън, в които открих такива грешки, че един ученик по-скоро би ги намерил, отколкото сам да ги направи. Това ми било мъдреци! Щом човек като мен може да ги хване в грешка! Ще си лягам, защото усещам, че почвам да ставам циничен.

6 януари 1821

Мъгла-киша-дъжд, Никаква езда. Четох Анекдотите на Спенс^[73]. Поуп е чудесен — винаги съм смятал така. Поправих грешките в девет сентенции на Бейкън — всичките са исторически. После четох „Гърция“ на Митфърд. Написах епиграма. Прочетох един пасаж в Гуингене — същият лорд Холандовия „Лопе де Вега“. Отбелязах си нещо за „Дон Жуан“.

В осем отидох на гости. Послушах малко музика — обичам музиката. Говорих с граф Пиетро Г. за италианския комик Вестрис, който сега е в Рим — често съм го гледал във Венеция, — добър актьор, много добър. Малко маниерничи, но в грубата комедия е чудесен, също и в по-сантименталния и патетичен жанр. Често ме е карал да се смея и да плача, но и двете неща вече трудно ми се удават, поне когато, актьор се опитва да ги предизвика.

Мислих си за положението на жените в древна Гърция — доста удобно. Сегашното положение е останка от варварщината на рицарството и средните векове — изкуствено и противоестествено. Те трябва да се занимават с дома, да се хранят и обличат добре, но да не водят светски живот. Да бъдат образовани, да се запознати с религията, но да не четат поезия и политически съчинения — само набожни и готварски книги. Музика, рисуване, танци, малко градинарство и от време на време оране. Виждал съм да поправят пътища в Епир доста успешно. Може също да събират сено и да доят животни, защо не?

Върнах се вкъщи, четох пак Митфърд и си поиграх с кучето — дадох му да вечеря. Промених епиграмата, но края оставих същия. Тая вечер на театъра в последната сцена на комедията имаше принц, седнал на трон. Публиката се разсмя и му поискаха конституция. Това показва общественото настроение тук, освен това обяснява и покушенията. Така няма да стане. Трябва непременно да има единна република — справедливо е да има.

Гаргата куца с единия крак. Чудя се как е станало — предполагам, някой глупак я е настъпил по пръстите. Соколът е много жив, котките са шумни и много големи. Не съм виждал маймуните, откакто времето застудя, защото, когато ги изнасят навън, не им понася. Конете сигурно едва ги сдържа вече. Ще изляза на езда веднага щом времето се оправи. Все още е дяволски задушно — италианската зима е мрачна работа, но виж, другите сезони са прелест.

Защо през целия ми живот винаги съм изпитвал някаква досада? И защо все пак сега не се чувствувам тъй отегчен, както на двайсет години, доколкото мога да си спомня? Не знам как да си отговоря на този въпрос, но предполагам, че причината е в организма ми. Същото се отнася и за унилото настроение, с което неизменно се събуждам вече години наред. Въздържанието и спортът, които дълго, усилено и енергично практикувам, почти или изобщо нямат ефект. Виж, силните страсти, да. Странно, но винаги когато съм под непосредственото им въздействие, се чувствувам възбуден, но не и потиснат.

Една доза очистително ми действува като временно опиянение — например с леко шампанско. Виното и алкохолът ме правят мрачен и свиреп като звяр, но ако някой не ме заговори, съм мълчалив, затворен, и не търся кавга. Плуването също ме освежава, но общо взето, настроението ми е мрачно и с всеки изминал ден става все по-мрачно. Това е безнадеждно, защото сега не се чувствувам толкова отегчен, както на деветнадесет години. Доказателство за това е, че тогава трябваше да играя комар, да пия или изобщо да действувам, за да не се чувствувам нещастен. Сега мога спокойно да потъвам в мрачни мисли и предпочитам самотата пред всякаква компания — освен тази на дамата, на която служа. Обаче усещам нещо, което ме кара да мисля, че ако изобщо доживея старини, „ще започна да умирам от главата“, като Суифт. Само дето не ме е чак толкова страх от лудост и идиотизъм както него. Напротив, според мен някои по-кротки форми на това състояние са за предпочитане пред онова, което повечето люде наричат „да си с ума си“.

7 януари 1821, неделя

Все още дъжд, мъгла, сняг, влага и всички останали неизброими съчетания, при които студът и топлината се борят за надмощие. Четох Спенс, прелистих Роскоу^[74], за да намеря един пасаж, който така и не намерих. Четох четвъртия том от втората част на „Разкази на моя ханджия“ от Скот. Обядвах. Четох „Лугано Газет“. Пак четох — забравих какво. В осем отидох на прием. Там беше графиня Гелтруда, Бети В. със съпруга си и разни други. Хубава е тази черноока жена и само на двадесет и две години! Колкото Тереза, но все пак Тереза е по-хубава.

Граф Пиетро Г. ме дръпна настрани и ми каза, че патриотите са получили съобщение от Форли (на двадесет мили оттук) — довечера правителството и неговата партия възнамерявали да нанесат удар и тукашният кардинал е получил заповед да арестува незабавно няколко души, в резултат на което либералите се въоръжават и поставят патрули по улиците, които ще обявят тревогата и ще дадат сигнал за бой.

Той ме попита какво трябва да се прави. Аз отговорих: „По-добре се бийте, отколкото да ви хванат един по един.“ Предложих, ако някой от тях се намира в непосредствена опасност от арест, да го приема в къщата си (която може да се отбранява) и с общи усилия, техни и мои, и на слугите ми (ние имаме оръжие и припаси) да ги защитаваме, докато можем, или да се опитаме да ги отведем под прикритието на нощта. Като си тръгвах за вкъщи, предложих да му дам пистолетите, които имах у себе си, но той отказа и рече, че в случай на инцидент ще дойде при мене.

До полунощ има половин час и вали. Както казва Гибет, прекрасна нощ за делото им — адски мрак и „дяволски вятър“. Дори схватката да не се разрази сега, няма да мине много и ще дойде. Знаех си, че това избиване на хора рано или късно ще предизвика реакция — и изглежда, че точно това става. Ще направя каквото мога, що се отнася до боя, макар че съм поизгубил форма. Каузата е добра.

Преобърнах половин дузина книги за въпросния пасаж, но не мога да го намеря. Всеки момент очаквам да чуя барабан и мускети (защото те се заклеха да дадат отпор и са прави), но засега не чувам нищо освен плясъка на дъжда И от време на време напорите на вятъра. Не искам да си лягам; защото мразя да ме събуждат, и предпочитам да стоя до късно и да дочакам метежа, ако изобщо има такъв.

Хвърлих дърва в огъня, донесох оръжията и една две-книги, които ще прегледам. Не знам почти нищо за техния брой, но според мен карбонарите са достатъчно силни, за да надвият войниците, дори тук. С двайсет души тази къща може да се отбранява в продължение на двадесет и четири часа срещу всякаква войска, която биха могли да докарат тук сега, а дотогава областта ще бъде известена и ще се вдигне — ако изобщо се вдигне, което впрочем е малко съмнително. Междувременно по-добре да прочета нещо, защото и без това съм сам.

8 януари, понеделник

Станах и открих, че граф П. Г. е у дома. Освободих слугата. Каза ми, че според достоверни сведения правителството не е издало заповеди за арестите, от които са се опасявали, че във Форли не е имало нападение от страна на санфедистите, както се е очаквало — враговете на карбонарите или либералите, — и засега те имат само опасения. Помоли ме да му дам по-добро оръжие и аз му дадох. Уговорихме се, че в случай на сблъсък либералите ще се съберат тук (при мен) и че той е говорил вече за това с Винченцо Г. и с други водачи. Самият той с баща си щял да ходи на лов в гората. В. Г. щял да дойде при мене и ако нещо се случи, щял веднага да му съобщи. Съвместни операции. Те трябва да завземат… — но както и да е.

Посъветвах ги да атакуват от различни места (но по едно и също време), за да раздвоят вниманието на войниците, които, макар и малко на брой, са дисциплинирани и в редовна битка биха се справили с всякакъв брой неприятели (които не са обучени); единственият начин е да ги разделят на малки групички и да разсеят вниманието им с отделни атаки. Предложих им, ако искат, да се съберат тук. Позицията е доста силна — тясна улица, която се вижда отвътре, и стените са яки.

Обядвах. Пробвах едно ново палто. Писмо до Мъри с поправки на сентенциите на Бейкън и една епиграма — тя не е за публикуване. В осем отидох у Тереза, графиня Г. В девет и половина дойдоха граф. П. и граф П. Г. Говориха за някаква прокламация, която била издадена неотдавна. Граф Р. Г. се видял с… за да разбере от него за арестите. Той… е приспособенец и в момента раздава карти и с двете си ръце. Ако не внимава, току-виж, го ударили през пръстите … се кълне (аз не му вярвам, те обаче — да, ще видим), че такава заповед няма, и изглежда смаян от неимоверните приготовления на неаполитанците и яростния дух на либералите. Истината е, че… не го интересува нищо друго освен собственото му място (което не е лошо) и му се ще да бъде добре и с двете страни. Доколкото ми е известно, защото ние поддържаме писмена връзка, през последните три месеца той си промени възгледите тридесет пъти. Но не е мерзавец — просто е алчен.

По всичко изглежда, че засега на птичките не им се налага да хвръкнат (както казва Лидия Лангуиш^[75]). Ако снощи, или по-точно тая сутрин, знаех толкова, колкото знам сега, щях да си легна с два часа по-рано. И все пак не трябва да се оплаквам, защото макар да духа сироко и да вали силно, през тия два дни не съм се прозявал.

Върнах се вкъщи — четох „История на Гърция“, преди обяд четох „Роб Рой“ на Уолтър Скот. Написах адреса на писмото до Алесио дел Пинто, който ми благодари, задето облекчих последните минути на брат му (покойния комендант, убит тук миналия месец). Казах му, че просто съм изпълнил човешкия си дълг, и това е вярно. Братът на коменданта живее в Рим.

Разпалих огъня с няколко „sqobole“ (романьолска дума) и дадох малко вода на сокола. Пих сода NB. Днес получих гравюра или офорт от някакъв италиански художник, изобразяващ историята на Уголино^[76]. Разбира се, доста е различен от сър Джошуа Ренолдс и според мен (доколкото мога да си спомня) не е по-лош, защото Ренолдс не е добър в историческите сюжети. Скъсах си копче от новото палто.

Чудя се какво ще представляват тия италианци в един истински сблъсък. Понякога си мисля, че като пушката на оня ирландец (някой му продал крива), те могат да стрелят, само иззад ъгъла. Поне напоследък се проявяват по този начин. Въпреки това този народ има качества, благородна енергия, стига да се насочи както трябва. Но кой ли ще ги насочи? Все едно. Такива времена раждат герои. Трудностите са разсадник на смелостта, а Свободата е майка на малкото добродетели, присъщи на човешката природа.

Вторник, 9 януари 1821

Станах. Денят е чудесен. Поръчах да приготвят конете, но моят „лега“ (т.е. секретар — италианизъм за стюард или главен прислужник) дойде да ми каже, че художникът е завършил стенописите в стаята, където напоследък работеше, затова, преди да тръгна, отидох да ги видя. В края на краищата художникът е направил нелоши копия на картините на Тициан.

Обядвах. Четох „Суетата на човешките желания“ на Джонсън. Всички примери са възхитителни, както и начинът, по който са дадени. Същото се отнася и до втората част с изключение тук и там на някой куплет. Началото не ми харесва много. Спомням си една забележка на Шарп (Събеседника, както го наричаха в Лондон — много умен човек), че първият стих на тази поема е излишен и че Поуп (според мен най-добрият поет) би започнал направо, само като промени пунктуацията:

„Човека проследи от Перу до Китай.“^[77]

Предишният стих „Нека взорът…“ и пр. е определено тежък и ненужен. Но, общо взето, това е величествена поема и толкова истинна! Истинска като десетата сатира на самия Ювенал. Ходът на вековете променя всичко — времето, езика, земята, морските предели, звездите в небето, всичко, „около и под, и над“ човека, но не и самия човек, който винаги е бил и ще си остане един нещастен негодник. Безкрайното разнообразие от човешки съдби в последна сметка води до смъртта, а безбройните желания водят само до разочарование. Всички досегашни открития само малко са удължили живота. Една болест се ликвидира и веднага след нея идва нова напаст. Новият свят, който беше открит, донесе много малко неща на стария, ако не смятаме… и след това свободата. Свободата е прекрасно нещо още повече, че я дадоха на Европа срещу робството. Не се знае обаче дали суверените не смятат, че първото е по-добър подарък за техните поданици.

В осем излязох — чух разни новини. Казват, че кралят на Неапол обявил на Силите (както сега се наричат ония нещастници с короните) чрез пратениците от Флоренция, че неговата конституция била насилствена и пр. и пр., и че австрийските варвари отново са в бойна готовност и се готвят да нахлуят. Нека — „те идват като на хекатомби бойни“, тия адски псета! Дано да видим костите им струпани като кокалите на ония кучета в човешки образ при Мора, Швейцария, които видях с очите си.

Послушах малко музика. В девет часа обичайните посетители — новини, война или слухове за война. Съветвах се с П. Г. и т.н. Те имат намерение да вдигнат бунт тук, при което аз ще имам честта да бъда повикан под знамената. Няма да се отдръпна, макар да не мисля, че са достатъчно силни и смели, за да извършат нещо голямо. Но напред! Сега е времето да се действува и какво значи собствената личност, щом една-единствена искрица от това, което е достойно за миналото, може да се предаде неугасена на бъдещето? Не един човек, не и милиони, а духът на свободата трябва да се пази и разпространява. Вълните, които се блъскат о брега, се разбиват една подир друга, но при все това океанът побеждава. Той поглъща Армадата, разяжда скалата и ако трябва да се вярва на Нептунианците^[78], не само е разрушил света, но го, е и съградил. По същия начин, независимо от отделните жертви, великата кауза ще добие сила, ще помете уродливото и ще оплоди (защото водораслите са тор) онова, което е достойно за култивиране. Тъй че в подобни случаи не трябва се правят дребнави сметки. Нито пък аз имам намерение да пресмятам каквото и да било. Никога не съм бил добър в изчисленията на възможностите си и нямам намерение да правя това сега.

10 януари, 1821

Денят е хубав — валя само сутринта. Прегледах някои сметки. Четох от „Поетите“ на Камбъл. Отбелязах някои грешки на Том (автора) за корекция. Обядвах — излязох — музика — тиролски мелодии с вариации. Подкрепих каузата на самобитната и проста песничка срещу разработките на италианската школа.

Политиката става буреносна и всеки ден все по-мътна. Утре е ден за получаване на чуждестранната поща и вероятно ще науча още неща.

Върнах се вкъщи. Четох. Поправих грешките на Том Камбъл. Въпреки това работата му е добра. Стилът е предвзет, но защитата на Поуп е великолепна. Разбира се, това е и негова собствена кауза и все пак я бива, и говори много добре за него.

Прелиствах биографиите на „Поетите“. Рядко чета собствените им творби освен от време на време някой от класиците — Поуп Драйдън, Джонсън, Грей и онези, които най-много се доближават до тях (останалите надути празнодумци оставям на днешните лъжекритици). Стигнах до някои изводи, но ми се спи и най-добре да си лягам.

11 януари

Прочетох писмата. Нанесох поправки в трагедията и „Хрумвания по Хораций“. Обядвах и настроението ми се подобри. Излязох, върнах се, довърших писмата, пет на брой. Четох „Поетите“ и един анекдоти в Спенс.

А. ми пише, че папата, тосканският херцог и кралят на Сардиния също били поканени на Конгреса^[79]. Папата обаче щял да изпрати пълномощник. Тъй че интересите на милиони хора сега са в ръцете на двайсетина фукльовци, събрани в т.нар. Лайбах.

Почти съжалявам, че собствените ми работи се поуредиха, когато делата на народите са в опасност. Ако положението на човечеството можеше радикално да се подобри (особено на тия потиснати италианци), нямаше много да ме е грижа за моите специални проблеми. Дано бог да ни даде по-добри времена или пък повечко философия!

Докато четях, случайно се натъкнах на един израз на Том Камбъл: говорейки за Колинс, той казва, че „читателят се интересува толкова малко от специфичния стил на неговите «Еклоги», колкото и от достоверността на историята за Троя“. Това е погрешно: ние се интересуваме от достоверността на историята на Троя. В продължение на повече от месец аз съм стоял всеки ден сред тази равнина и ако нещо намали насладата ми, това беше онзи мошеник Байънт, който се усъмни в истинността на историята. Наистина чел съм „Пародизираният Омир“ (първите дванадесет книги), защото Хобхаус и другите ме отегчаваха със своите познания по география, а аз пък обичам да се подигравам. Но въпреки това оригинала почитам като истина както по отношение на историческите факти, така и по отношение на мястото. Иначе нямаше да мога да изпитам същото удоволствие. Кой може да ме разубеди, когато се облегна на някоя могъща гробница, че в нея не лежи герой? Доказателство за това е самата й големина. Хората не полагат толкова труд за недостойни или дребнави мъртъвци — а защо тези мъртъвци да не са именно мъртъвците на Омир? Тайната на Камбъловата защита на твърдението за неверните описания и костюми е, че в неговата Гертруда^[80] и т.н. има толкова общо с Пенсилвания, колкото и с Пентимор. Там е пълно с очевидно неточни описания на природата — така казват всички американци, макар да хвалят някои части на поемата. И тъй, навред самолюбието изпълзява като змия, за да клъвне всяко нещо, което попадне на пътя й дори съвсем случайно.

12 януари 1821 г.

Времето е все още толкова влажно и неподходящо за излизане, че Лондон с най-гъстите си мъгли изглежда като слънчева беседка в сравнение с тази мъгла и сирокото, който духа от 30 декември 1820 г. (с един ден прекъсване) и сегиз-тогиз се сменя със сняг или силен дъжд. Засега ми се струва, че имам късмет, дето съм се родил с литературни наклонности, и все пак е много досадно толкова дълго време да не можеш да си покажеш носа на воля и да яхнеш някой истински жребец, а не само Пегас. Пътищата са дори по-лоши от времето заради локвите, разкаляната земя и наводненията.

Четох „Поетите“, по-точно английските, от изданието на Камбъл. В предговора му има доста финтифлюшки, но като цяло работата е добра. Все пак аз го харесвам най-много, когато пише собствени стихове.

Мъри пише, че искали да поставят „Трагедията на Марино Фалиеро“. Какви глупаци, тя е писана за четене! Аз протестирах срещу това посегателство (което, както изглежда, влизало в законните права на режисьорите по отношение на нещо публикувано, независимо че може да е против волята на автора) и се надявам, че няма да посмеят. Защо не вземат някой от безбройните кандидати за театрална слава, които пълнят лавиците им, а са решили тъкмо мене да измъкнат от библиотеката? Написах яростен протест срещу подобни опити, но все още се надявам, че той няма да е необходим и че те сами ще видят скоро, че пиесата не става за сцена. Тя е съвсем по правилата — действието се развива в двайсет и четири часа, мястото рядко се сменя, няма нищо мелодраматично, няма изненади, обрати, сценични трапове, няма възможности за „тръскане на къдри и хвърляне на къчове“, няма и любов — най важната съставка на една съвременна пиеса.

Открих какъв е печатът върху писмото на Мъри. Той изобразява Уолтър Скот или сър Уолтър. Скот е първият поет, получил благородническа титла след сър Ричард Блакмор^[81]. Но не са го направили добре. Лицето на Скот, особено когато разказва нещо, е много одухотворено, докато този печат не изразява нищо…

Скот е определено най-възхитителният писател на нашето време. Романите му сами по себе си са нова литература, поезията му е не по-лоша от всяка друга, да не кажа по-добра (само дето използува погрешна система) и престана да бъде популярна само защото на учените простаци им омръзна да слушат, че „Аристид наричат Справедливия“, а Скот — Най-Добрия, и затова го отлъчиха.

Освен това той ми харесва, понеже има мъжествен характер, като събеседник е извънредно приятен и освен това има добри чувства към мене. Дано успее! Той го заслужава. Няма друг автор, чиито произведения чета с такава охота. Ще дам печата на мадам графинята Г. тази вечер; ще й бъде интересно да притежава лика на един толкова знаменит човек.

Прочетох италианския превод от Гвидо Сорели на немеца Грилпарцер — потомците има да се потят с това име, но ще трябва да се научат да го произнасят. Като се има предвид, че е превод, още повече италиански (италианците са възможно най-лошите преводачи, освен на класиците — например Анибале Каро. Тук техният незоконороден език им помага, защото, като се стараят да изглеждат „законни“, те имитират бащиния си език). Та като се вземе предвид това неблагоприятно положение, трагедията на Сафо е възвишена и великолепна! Не може да се отрече. Този човек е извършил нещо голямо, написвайки тая пиеса. А всъщност кой е той? Не го знам, но потомците ще узнаят за него. Голям ум.

Трябва предварително да кажа, че не съм чел нищо от Адолф Мюлнер (авторът на „Вина“) и много по-малко неща от Гьоте, Шилер и Виланд, отколкото бих искал. Познавам ги единствено от английски, френски и италиански преводи. От истинския им език не знам нищичко освен няколко псувни, които съм научил от кочияша и от кавги между офицери. Мога мощно да псувам на немски „Ѕacrament-Verfluchter-Hudsfott“ и т.н., но с по-малко енергичен разговор трудно бих се справил.

Виж, жените им ми харесват (някога бях тъй отчаяно влюбен в една германка, Констанс), както и всичко, което съм чел в превод от тях; всичко, което съм видял в Рейнската област, хората — всички с изключение на австрийците, които ненавиждам, презирам и… не мога да намеря думи, за да изразя омразата си; бих съжалявал, ако прибягна до действия, съответствуващи на ненавистта ми, защото ненавиждам жестокостта повече, отколкото австрийците — някой път импулсивно ставам свиреп, но никога умишлено.

Грилпарцер е величествен — старинен, не така непринуден като древните, но все пак безизкуствен за съвременен писател; а понякога у него има твърде много от Мадам дьо Стал, но като цяло е голям и достоен автор.

13 януари 1821, събота

Нахвърлих сюжета и действуващите лица на една трагедия за Сарданапал, която от някое време насам обмислям. Имената взех от Диодор Сицилийски, (зная историята на Сарданапал от дванайсетгодишна възраст) и прочетох един пасаж в деветия том на „Гърция“ от Митфърд, където той в известен смисъл оправдава този последен асириец.

Обядвах; дойдоха новини; Силите възнамеряват да водят война срещу народите. Сведенията, изглежда, са достоверни. Така да е. Те ще бъдат победени накрая. Царските времена бързо си отиват. Ще се лее кръв като вода и сълзи като дъжд. Накрая народите ще победят. Не ще доживея да го видя, но го предвиждам.

Занесох на Тереза италианския превод на „Сапфо“ от Грилпарцер, който тя обеща да прочете. Скара се с мен, защото й казах, че любовта не е най-възвишената тема за една истинска трагедия; и с предимството, което й дава родният й език, плюс естественото си женско красноречие, в края на краищата обори моите няколко аргумента. Сигурно е права. Трябва да сложа повечко любов в „Сарданапал“. Разбира се, ако времената ми позволят да разполагам със свободно време. Това „ако“ едва ли ще донесе покой^[82] …

14 януари 1821

Прелистих трагедиите на Сенека. Написах уводните стихове из гората. Мъгливо и дъждовно. Върнах се — обядвах — написах още от трагедията.

Четох Диодор Сицилийски — прелистих Сенека и някои други книги. Написах още от трагедията. Изпих чаша грог. След като съм яздил здравата в дъжда, а после писал ли писал, духът (поне моят) се нуждае от малко ободряване, а сега вече не обичам лауданум^[83], както едно време. Така че смесих в една чаша „огнена“ вода и обикновена вода и в момента се тъкмя да я опразня. С това завършвам описанието на днешния си ден.

Вината и алкохолите ми действуват особено. Успокоявам се, но ставам мрачен в момента, когато ми подействуват, но в никой момента не ме развеселяват. Наистина за известно време ме отпускат, макар че ми става криво.

15 януари 1821 г.

Времето е прекрасно. Имах посещение. Яздих в гората — стрелях с пистолети. Върнах се — обядвах и се потопих в един том от Митфордовата „Гърция“. Написах част от сцена за „Сарданапал“. Излязох. Послушах малко музика и приказки за политика. Още министри от другите италиански Сили са отишли на Събранието. Войната, изглежда, е сигурна, но в случая ще бъде жестока. Говорих по важни въпроси с един от посветените. В десет и половина се върнах вкъщи.

Току-що ми дойде наум нещо странно. През 1814 г. Мур („поетът“ par excellence, и то заслужено) и аз отивахме с карета на обяд у граф Грей, capo politico^[84] на останалите виги. Мъри Великолепния (именитият издател) току-що ми беше изпратил „Ява Газет“ — не знам защо и за какво. Разгърнахме го от любопитство и намерихме в споменатия вестник спор за достойнствата на Мур и моите. Мисля, че ако бях там, щях да им спестя труда по разискването на този въпрос. Но — това е то славата на двайсет и шест годишна възраст! Александър е завладял Индия на толкова години. Съмнявам се обаче, че в Ява така са го обсъждали или че са сравнявали победите му с тези на индийския Бакхус.

Какво голямо признание да ме споменат редом с Мур, още по-голямо да ме сравняват с него, а най-голямото удоволствие пък бе, че бях заедно с него. Наистина странно съвпадение, че сме обядвали заедно, докато те са се карали заради нас отвъд екватора.

Същата вечер срещнах художника Лорънс и чух една от дъщерите на лорд Грей (хубаво, високо, сърцато момиче, у което има доста от благородническата осанка на баща й, която обожавам). Тя свири на арфа тъй скромно и естествено, че самата изглеждаше като музика. Хм, предпочитам разговора си с Лорънс (който говори много забавно) и изпълнението на момичето пред славата на Мур и собствената ми, взета заедно.

Единственото удоволствие от славата е, че тя прокарва път към удоволствията, и колкото е по-духовно удоволствието ни, толкоз по-добре за удоволствието и за самите нас. Във всеки случай беше приятно да чуем за своята слава преди обяда и арфата на момичето след това.

Четох — яздих — стрелях с пистолети — върнах се — обядвах; писах; ходих на гости; слушах музика; говорих глупости — и се върнах вкъщи.

Написах част от една трагедия. Навлязох в първо действие с „цялата нарочна бързина“. Купих си одеяло. Времето все още е прогизнало като през лондонски май — мъгла, ръмеж, въздухът гъмжи от Шотландски изрази, които, макар и да прилягат на описанията на Осиан, са малко отегчителни в една действителна и доста прозаична обстановка. Политиката все още е тайнствена.

17 януари 1821

Яздих в гората — стрелях с пистолети — обядвах. Дойде един пакет с книги от Англия и Ломбардия — английски, италиански, френски и латински. Четох до осем — излязох.

18 януари 1821

Днес не ходих на езда, защото пощата дойде късно. Четох писма, получих само два вестника, вместо очакваните дванадесет. Накарах Лега да пише на онзи небрежник Галиняни и добавих постскриптум. Обядвах.

В осем реших да изляза. Лега дойде с едно писмо за някаква неплатена сметка във Венеция, която мислех, че съм платил преди месеци. Изпаднах в страшна ярост и едва не припаднах. Оттогава не се чувствувам добре. Пада ми се, щом съм такъв глупак. Но ме предизвикаха — банда негодници! Става въпрос обаче за някакви си двадесет и пет лири.

19 януари 1821

Яздих. Зимният вятър е по-неприветлив от самата неблагодарност, макар че Шекспир казва друго^[85]. Поне лично аз съм много повече свикнал да се срещам с неблагодарността, отколкото със северния вятър, и затова си помислих, че последният е по-остър от неблагодарността. През изтеклите двадесет и четири часа се сблъсках и с двете, тъй че мога да преценя.

Мислих за образованието на дъщеря ми Алегра, която трябва скоро да започне училище. Написах писмо — после постскриптум. В доста лошо настроение съм — лека меланхолия, — нещо се обажда черният ми дроб — ще взема очистително.

Чета биографията на господин Р. Л. Еджуърт, бащата на госпожица Еджуърт, от самия него и дъщеря му. Общо взето — голямо име. Спомням си, че в 1813 г. се запознах с тях в лондонското висше общество (тогава бях част от него — една дроб, сегмент от кръг, една милионна, нищо от нещото) по време на една от редовните му сбирки, а след това пак ги видях на закуска у сър Хъмфри и лейди Дейви, където бях специално поканен за случая. Аз бях светският лов за 1812 г. Госпожица Еджуърт и Мадам дьо Стал; заедно с „Казак“, който се появи към края на 1813 г., бяха сензациите за следващата година.

Еджуърт ми се стори много симпатичен старец, лицето му имаше малко винен цвят, позастаряло и червено, но иначе беше енергичен, жив и много приказлив. Беше на седемдесет години, но не изглеждаше и на петдесет, не — дори четиридесет и осем не можеха да му се дадат. Бях видял горкия Фицпатрик немного преди това — човек на живота, остроумен, красноречив, всичко. Той едвам креташе, но все още говореше като джентълмен, макар и немощно. Еджуърт подскачаше и говореше много и на висок глас, но не изглеждаше нито слаб, нито грохнал, нито стар.

Започна с това, че „бил натрил носа“ на д-р Пар, задето го взел за ирландец, и пр. и пр. Аз познавам д-р Пар и понеже знам (не от личен опит — защото не съм и помислял да меря сили с него, а от негови реплики към други и за други), че не е много лесна работа да „му натриеш носа“, помислих си, че господин Еджуърт твърди нещо, което не е вярно. Той не би могъл да удържи фронта нито миг. Иначе изглеждаше интелигентен, енергичен, буен и пълен с живот. Може да доживее до сто години.

В Лондон не му се възхищаваха много и си спомням една „тъй весела“ и своенравна шега, която се носеше сред тогавашните модни франтове, а именно, че било изготвено някакво прошение за връщането на госпожа Сидънс на сцената (тя се бе оттеглила наскоро — една епохална загуба, защото нищо не можеше, нито може, нито ще може да се сравни с нея), под който били приканени да се подпишат всички мъже. При което Томас Мур, човек с кощунствен поетически нрав, предложил да се изготви, подпише и надпише подобен документ „за връщането на господин Еджуърт в Ирландия“.

Истината е, че всички се интересуваха повече от нея. Тя беше една малка приятна и скромна Джийни Дийнс^[86], както казваме ние, шотландците. И макар да не беше красавица, в никакъв случай не изглеждаше зле. Словата й бяха тихи като самата нея. Човек даже не би повярвал, че може да си изпише името. А баща й дърдореше, като чели не би могъл да напише нищо друго освен името си, а сякаш нищо друго не заслужаваше да бъде написано.

Що се отнася до госпожа Еджуърт, не си спомням нищо за нея с изключение на това, че беше най-младата от компанията. Като цяло те бяха превъзходна групичка и имаха успех в продължение на два месеца, докато не се появи Мадам дьо Стал.

Сега да се обърнем към творенията им: възхищавам им се. Но те не будят чувства и трайна любов — освен към някой кочияш или ирландски прислужник. И все пак впечатлението за присъствие на интелект и благоразумие е дълбоко — и може да е от полза.

20 януари 1821 г.

Яздих — стрелях с пищови. Четох от „Кореспонденцията“ на Грим. Обядвах — излязох — послушах музика — върнах се — написах писмо на Лорд Камериера с молба да забрани на театрите да поставят „Дожа“, който според италианските вестници щял да се играе. Хубава работа! Без да вземат моето съгласие и против волята ми.

21 януари. 1821 г.

Хубав, ясен и мразовит ден, т.е. мразовит по италиански, защото техните зими рядко надхвърлят снеговалежа, поради което тук никой не може да кара кънки — това явно е специалност на холандците и англичаните. Излязох да пояздя, както обикновено, и стрелях с пистолети. Добра стрелба — улучих четири обикновени и доста малки бутилки с четири изстрела от четиринадесет крачки с чифт обикновени пищови и лош барут. Бях почти толкова добър — като се има предвид разликата в барута и пищовите — колкото през 1809, 1810, 1811, 1812, 1813 и 1814 г., когато имах щастието да разцепвам бастуни, вафли, половин крони, шилинги, та дори и дръжката на един бастун от дванадесет крачки с един-единствен куршум — и всичко това благодарение на орловото ми око и някои пресмятания. Ръката ми сега не е много сигурна и се влияе дори от промяната на вятъра. За постиженията ми може да свидетелствува Джо Мантън и други! Джо ме научи, а другите са виждали моите подвизи.

Обядвах — ходих на гости — върнах се вкъщи — четох. Написах бележки върху следния анекдот в „кореспонденцията“ на Грим: „Реняр^[87] и болшинството комически поети са били заядливи и меланхолични люде. А господин Дьо Волтер, който бил много весел, е писал само трагедии. Веселата комедия е единственият жанр, в която не е могъл да постигне съвършенство. Този, който се смее, и онзи, който кара другите да се смеят, са много различни хора.“ Том шести.

В момента се чувствувам жлъчен като най-добрия писател-комик (като самия Реняр, който отстъпва само на Молиер, автора на може би най-добрите комедии изобщо, за който се предполага, че се самоубил) и нямам никакво настроение да продължавам замислената трагедия за Сарданапал, която от няколко дена съм престанал да пиша.

Утре е рожденият ми ден, сиреч в дванадесет часа, в полунощ, т.е. след дванадесет минути. Ще навърша тридесет и три години!!! Лягам си с една тежест в душата, че съм живял толкова дълго без значителна цел.

Сега е дванадесет и три минути. „Часовникът на замъка удари полунощ“^[88] и аз съм вече на тридесет и три години! Eheu, fugaces, Posthume, Posthume, labuntur anni.^[89] Съжалявам не толкова за това, което съм направил, колкото за онова, което съм могъл да направя.

„По пътя свой, сред локви и мъгли,

дотътрих се до тридесет и три.

Какво остана в мен сега?

Нищо. Само възрастта.“

22 януари 1821 г.

1821

„Тук лежи

погребана във Вечността

на миналото;

откъдето няма

Възкресение

за светлите дни — за

тленния прах не знам —

тридесет и третата година

от един прахосан живот,

която след

продължително боледуване

изпадна в летаргия

и издъхна на

22 януари 1821 г. от н.е.

като остави след себе си

един човек

безутешен

по загубата, която

породи нейното съществуване.“

Хубав ден. Четох — яздих — стрелях с пищови и се върнах. Обядвах — четох. Излязох в осем — направих обичайната визита. Слушах само за война. „Развейте знамената до стените! И нека викат: Идат!“^[90]: Карбонарите, изглежда, нямат определен план е не са уговорили нищо, как, кога и какво да правят. При това положение нищо няма да излезе от начинанието, толкова пъти отлагано и досега неосъществено.

Върнах се вкъщи, дадох някои необходими разпоредби, в случай че се наложи да се преместваме. Ще действувам, когато получа категорични сведения за намеренията на варварите. В момента те строят мост от лодки на По, което изглежда доста войнствено. Следващите няколко дни ще покажат. Мисля да се оттегля към Анкона, по-близо до северната граница; тоест, ако Тереза и баща й са принудени да се оттеглят, което е много вероятно, тъй като цялото семейство са либерали. Ако ли пък не, ще остана. Моите действия ще зависят от желанията на дамата ми — за мен самия е все едно.

Чудя се какво да правя с малката си дъщеричка и вещите си, които са доста и имат известна стойност — не върви да взема нито нея, нито тях в огнището на военните действия, където възнамерявам да ида. Има обаче една възрастна дама, която ще се погрижи за нея, а Т. казва, че маркиз К. ще прибере имуществото на сигурно място. Половината град вече е на бойна нога. Хубав карнавал ще бъде! Негодниците можеха да почакат до Великите пости!

24 януари 1821 г.

Върнах се — на Корзото видях маскарад — viva la bagatelle^[91] — германците са на По, варварите са на прага, а господарите им са на конгреса в Лайбах (или какъвто там е членоразделният звук, съответствуващ на оригване) и ето: те танцуват, пеят и се веселят, понеже „утре може да умрат“. Кой знае, току-виж, Арлекините излезли прави? Както лейди Босиер и моя стар приятел Бъртън — „продължих да яздя нататък“.

Обядвах (дявол да го вземе това стило) — говеждото беше жилаво — в тая Италия говеждото дори не заслужава ругатня. Трябва да можеш да изядеш стар вол заедно с кожата, опърлена на слънцето.

Главните фигури в събитията, които може да се случат в следващите няколко дена, отидоха на лов. Ако това беше „лов по Шотландски“, т.е. претекст за ново голямо събрание на съветници и предводители, би било много хубаво. Става дума обаче за най-обикновено, лигаво, хлапашко, жалко хабене на барут, патрони и амуниции за водни кокошки, и то за тяхно лично удоволствие. Няма що, хубава компания, с която „си струва човек да рискува кожата си“, както казва маршал Уелс в „Черното джудже“.^[92]

Ако се вдигнат, „което е съмнително“, няма да съберат и хиляда души. Причината е, че народът просто не го интересува — заинтересовани са само висшето и средното съсловие. Да можеше и селяните да се вдигнат! Те са една възхитителна, свирепа раса от двукраки леопарди. Но болонците не искат, а романьолците не могат без тях. Ако ли пък се опитат — после какво? Ще се опитат, и толкоз, какво повече може да направи човек, но ако поне се опита да вложи всички сили, доста би могло да се постигне. Вземете например холандците срещу испанците — тогавашните тирани на Европа, след това — нейни роби, а напоследък — освободени роби.

Годината 1820 не беше щастлива за моя милост независимо каква е била за народите. Загубих дело след две решения в моя полза. Проектът за заем срещу една ирландска ипотека беше в края на краищата отхвърлен от довереното лице на съпругата ми след едногодишни разправии и надежди. Делото за Рочдейл се крепи цели петнайсет години и работите вървяха добре, докато се ожених; оттогава всичко тръгна зле — поне за мене…

Същата година, 1820-а, графиня Т. Г., родена Г-а и Г-и, противно на всичко, което казвах и направих, за да го предотвратя, реши да се раздели със съпруга си il Cavalier Commendatore G. и пр. и пр., и всичко това заради „преподобния свещеник в тази енория“. Имаше и други дребни досади — преобърнати карети, хора, застреляни пред вратата ми и издъхнали в леглото ми — схванати крайници по време на плуване — колики — разстройства — жлъчни пристъпи и пр. и пр.

„Много малки дреболии правят сбор голям,

Ай, ай — Кейлеб Куотъм, вай!“

25 януари 1821 г.

Получих писмо от лорд С. О., държавен секретар на Седемте острова — много свестен човек — умник. Измъкнали са му парите в Англия преди пет години и той дошъл в чужбина, за да намали разходите и да се съвземе. Писа ми от Анкона на път за Корфу по някои наши дела. Той е син на покойния херцог Л. от втория му брак. Иска да отида в Корфу. Защо пък не? Може и да го направя — следващата пролет.

Отговорих на писмото на Мъри — четох и се излежавах. Надрасках и тази допълнителна страница в бордовия дневник на своя живот. Изписах още един ден в него, още един ден отмина. Но кое е „по-добро — животът или смъртта, това само боговете знаят“, както Сократ е казал на своите съдии, след като съдът приключил. Две хиляди години, откакто този мъдрец е признал невежеството си, но повече нищо не сме научили по този важен въпрос; защото според християнската система никой не може да знае със сигурност дали ще получи спасение — дори най-праведният не го знае, тъй като едно-единствено прегрешение спрямо вярата може да го подхлъзне и да го събори по гръб подобно на кънкьор, които гладко се плъзга към рая. Тъй че човек може да вярва във фактите, но сигурността му по отношение на щастието или нещастието е тъй малка, както по времето на Юпитер.

Казано е, че безсмъртието на душата е едно „велико peutêtre“^[93], но все пак е „велико“. Всеки се е вкопчил в него — и най-глупавият, най-тъпоумният, най-поквареният от, човешките двуноги вярва, че е безсмъртен.

26 януари 1821

Хубав ден — опашките на няколко кобили вещаят промяна, но, общо взето, небето е ясно. Яздих — стрелях с пищови — добра стрелба. На връщане срещнах един старец. Малко благотворителност — купих си спасение за един шилинг. Ако то можеше да се купи, аз съм раздал повече на своите събратя през този живот, отколкото притежавам сега (понякога съм подпомагал пороци, но ако не по-често, то поне по-щедро съм давал за добродетели). Никога през живота си не съм давал на любовница толкова, колкото понякога ми се е случвало да дам на някой отчаян бедняк; нейсе. Мерзавците, които през цялото време ме преследваха (с помощта на… която увенча усилията им), ще тържествуват. Ще получа справедливост, когато ръката, пишеща тия редове, изстине като сърцата, които ме измъчваха.

Като се връщах, срещнах една старица на моста край мелницата. Попитах я на колко е години. Тя отговори: „Tre croci.“ Попитах кочияша (макар самият да знам доста прилично италиански) какво, по дяволите, значат три кръста. Той каза деветдесет години и добави, че имала и още пет отгоре! Повторих го три пъти, за да не сбъркам — деветдесет и пет години! А тя беше още доста енергична — чу ми въпроса, защото отговори, видя ме, защото пристъпи към мене и изобщо не изглеждаше грохнала, макар явно годините й да се бяха отразили. Казах й да дойде утре и тогава да я разпитам сам. Обичам феномените. Щом е на деветдесет и пет години, значи, си спомня кардинал Арберони, който е бил тук легат.

Като слязох от коня, заварих Лейтенант Е., който току-що бе пристигнал от Фаенца. Поканих го на обяд утре. Не го поканих днес, защото имаше един малък калкан (в петък постя най-редовно и набожно), който исках сам да си изям. Изядох го.

Излязох — заварих Т. както обикновено — музика. Господата, които правят революциите, са на лов и още не са се върнали. Няма да се върнат преди неделя. С една реч, няма ги от пет дни, отишли са да се правят на палячовци, докато интересите на един цял народ са в опасност, а и те самите са компрометирани.

Трудно е да играеш ролята си сред такава пасмина убийци и тъпаци. И все пак като се обере пяната или се остави сама да изкипи, може да излезе нещо добро. Ако тази страна можеше да се освободи! Нищо не би било по-велико от стремежа да се изпълни това желание! Да се сподави тази въздишка на времето! Нека се надяваме. Те не са престанали да се надяват през последните хиляда години. Току-виж, късметът излязъл. Това е зар.

Ако неаполитанците имаха поне един Масаниело^[94] сред тях, щяха да победят кървавите палачи на короната и военщината. Холандия успя да победи испанците и разните там филипиновци при по-тежки условия; Америка победи англичаните; Гърция победи Ксеркс; Франция побеждаваше Европа, докато го нямаше тиранина; Южна Америка пропъди лешоядите от гнездата им; ако тия мъже устоят вътрешно, нищо не може да ги разклати отвън.

28 януари 1821 г.

„Лугано Газет“ не пристигна. Писма от Венеция. Изглежда, австрийските говеда са ми взели няколко функа барут. Подлеци! Ще им платя с гюлета за тоя барут. Яздих до здрач.

Обмислях теми за четири трагедии, които смятам да напиша (стига житейските обстоятелства да ми позволят), а именно „Сарданапал“, която вече е започната, „Каин“^[95] — на философска тема, нещо в стила на „Манфред“, но в пет действия плюс хора; „Франческа ди Римини“ в пет действия; може да опитам и с Тиберий. Мисля, че ще мога да изкарам нещо трагическо от старините и мрачното уединение на този тиранин, та дори от престоя му в Капри — ще посмекча детайлите и ще покажа отчаянието, което може би го е довело до такива порочни удоволствия. Защото само един могъщ и мрачен ум^[96], който е „разрушен“, би прибягнал до такива самотни ужаси — освен това той е стар и е господар на света.

Бележки

Какво е поезията? Усещане за един отминал и за един бъдещ свят.

Мисъл втора

Защо във върховния момент на човешките желания и наслади — светски, любовни, обществени, породени от амбиции и дори от алчност, се примесва някакво смътно съмнение и тъга? Страхът от туй, което предстои, съмнение за това, което е — поглед назад, който води до предвиждане на бъдещето? (Най-добрият пророк на бъдещето е миналото). Защо става така? Не знам нищо, освен че на върха най-лесно се замайва главата и че най ни е страх да не паднем от ръба на скалата — колкото по-висока, толкова по-страшна и по-величествена. Затова не знам дали страхът не е приятно усещане; във всеки случай надеждата е; а може ли да има надежда без дълбокото въздействие на страха? Има ли по-приятно усещане от надеждата? Ако я нямаше надеждата, къде би отишло бъдещето? В ада. Безполезно е да казваме къде се намира настоящето, повечето от нас си го знаят; а що се отнася до миналото, кое надделява в паметта? Осуетената надежда. Ergo, главното в човешките дела е надеждата, надеждата, надеждата. Давам най-много шестнайсет минути, макар никога да не съм ги броил, за едно обладание. Откъдето и да почнем, винаги знаем къде ще свършим. И каква полза, че го знаем? От това хората не стават по-мъдри или по-добри. Сред най-страхотните ужаси по време на най-големите чумни епидемии (в Атина и Флоренция например, според Тукидит и Макиавели) хората са проявявали най-голяма жестокост и безпътство. Това е една загадка. Усещам повечето неща, но не знам нищо, освен че (…)

Обмислях един монолог на Луфицер в „Трагедията на Каин“:

„Да беше зло смъртта, аз щях ли жив да те оставя?

Глупец! Живей, тъй както аз живея — или като баща си,

и твоите внуци ще живеят вечно.“

Един часът след полунощ

Досега четох В. Ф. Ш.^[97], брат на другия със същото име, но нищо не мога да разбера. Очевидно владее словото, но няма нищо, което да те грабне. Той е като Хазлит на английски, чиито слова са подобни на упрек — червеникаво-белезникави издутини (малко като планинските възвишения по физическите карти), но в тях няма нищо и нищо не избликва освен собствената им течност.

Този ми е още по-неприятен (т.е. Ш.), защото винаги е на ръба на смисъла и о, чудо! — потъва като слънцето на залез, разтапя се като дъгата и оставя след себе си пищна бъркотия, на която горните сравнения между впрочем правят голяма чест.

Продължавам да чета господин Ф. Ш. Не е чак толкова голям глупак, колкото го мислех, по-точно когато говори за Севера. И все пак той говори за неща по целия свят с такава тежест, която философът би презрял, а обикновеният здравомислещ человек, който усеща и знае своето невежество, би се засрамил от нея. Очевидно човечецът иска да направи впечатление, подобно на брат си — или пък като Джордж от „Викарият от Уейкфийлд“^[98], който открил, че всички интересни неща вече били казани откъм правдивата им страна, и затуй „стъкмил някои парадокси“ откъм другата страна — остроумни, но неверни, както той сам казва, „на които ученият свят не посмя да каже нищо, съвсем нищо, сър“ Ученият свят обаче отговори нещичко на братята „Ш“.

Крайно време е да се заема с нещо друго. Най-хубаво е онова, което пишат за античните останки на Севера.

29 януари

Вчера при мен беше деветдесет и пет годишната бабичка. Каза ми, че най-големият й син (ако бил жив) щял да бъде на седемдесет години. Тя е слаба — дребна, но енергична. Чува, вижда, и непрекъснато приказва. Останали й са няколко зъба — всичките на долната челюст и само един отпред. Тя е много набръчкана и по брадичката й са прораснали тук-таме сиви косми, дълги поне колкото моите мустаци? Всъщност главата й прилича на пастелните рисунки от Поуп на майка му, които се намират в някои негови издания.

Забравих да я питам дали си спомня Алберони (тук той е бил легат), но ще я попитам следващия път. Дадох й един луидор, поръчах й нова дреха и й дадох седмична пенсия. Досега тя е събирала съчки и шишарки в гората — няма що, хубава работа за деветдесет и пет годишна възраст! Има дузина деца, някои от които са живи. Казва се Мария Монтанари.

В гората срещнах една група от сектата, наречена „Американи“ (нещо като клуб на либералите): всичките бяха въоръжени и пееха, колкото им глас държи, на романьолско наречие „Sem tutti soldat’ per la liberta“ (Ний всинца сме на свободата войници). Поздравиха ме, когато минах покрай тях. Отговорих на поздрава им и отминах. Това е една илюстрация за състоянието на духовете в днешна Италия.

Днес записах в дневника си неща, които пропуснах вчера. Днес няма нищо особено. Мнението ми за писанията на двамата Шлегел се подобри в сравнение с предишното денонощие. Ако мога, ще се помъча да го направя още по-добро.

Казват че най-накрая пиемонтците са се вдигнали — ça ira!^[99]

Четох Ш. За Данте той казва: „Най-великият и най-народният италиански поет никога не е бил любимец на своите сънародници.“ Това не е вярно! Издателите и коментаторите на Данте (и най-паче имитаторите му) са повече от издателите и коментаторите на всичките им поети, взети заедно. Не бил любимец! Нищо подобно, точно сега (1821) те говорят за Данте, пишат за Данте, мислят и мечтаят за него даже прекалено много, което иначе би било смешно, но той го заслужава.

В същия този дух нашият германец говори за гондолите по Арно — гледай го ти хубостника какъв тон се осмелява да държи за Италия!

Също така казва, че основната слабост на Данте била липсата на нежни чувства. Нежни чувства ли? Ами Франческа да Римини, ами бащинските чувства на Уголино, ами Беатриче, ами Пия^[100]? У Данте има една нежност, която надхвърля всички представи за нежността, когато се прояви. Вярно е, че когато говори за християнския Хадес или за Ада, няма много място за нежност — но кой освен Данте можа да внесе някаква нежност в „Ад“. Да не би да има нежност у Милтън? Не, в Дантевият „Рай“ е само любов, величие и слава.

Един часът

Открих все пак къде германецът е прав. Става дума за „Викарият от Уейкфийлд“. „От всички миниатюрни романси (това между другото е най-хубавата форма на романса изобщо) «Викарият от Уейкфийлд» е според мен най-изящният.“ Според него! Може да бъде сигурен. Все пак това говори много добре за един Ш. Спи ми се и най-добре да взема да си легна. Утре ще имаме хубаво време. „Все вярват утре ще спечелят.“^[101]

30 януари 1821

Тази вечер граф П. Г. (по поръка на К.) ми предаде новата парола за следващите шест месеца… и… Новата свещена дума е… Отговорът — … и след това… Предишната дума (сега е друга) беше… Също и… Нещата стремглаво вървят към криза.

Говорихме за различни неща от голяма важност и обмисляхме действията. Тук ще ги пропусна — ако се стигне до нещо, те ще се видят. След това говорихме за Косцюшко. Граф Р. Г. ми каза, че е виждал полски офицери по време на италианската война да избухват в сълзи при споменаване на неговото име.

Нещо става в Пиемонт — спрени са всички писма и вестници. Никой не знае нищо, а германците струпват сили край Мантуа. Нищо не е известно за решението в Лайбах. Това състояние на нещата не може да трае дълго. Оживлението в душите на хората не може да се опише, трябва да се види.

31 януари 1821 г.

От няколко дни насам не съм написал нито ред, отговорих само на няколко писма. Когато всеки момент се очаква да избухне взрив, трудно е човек да седне спокойно на бюрото си и да пише на възвишени теми. Аз бих могъл да го направя, разбира се, защото миналото лято написах драмата в разгара на развода на госпожа графинята Г. с всичките добавки към него. По същото време получих и известие, че съм загубил важно дело в Англия. Но все пак тези неща бяха лични; сега е съвсем друго.

Предполагам, че е от това, но се опасявам, че може да е и от мързел, особено като си спомня мисълта на Ла Рошфуко „Мързелът побеждава всички тях“, имайки предвид страстите. Ако беше вярно, тогава едва ли би могло да се каже, че „мързелът е коренът на всички злини“, тъй като се смята, че злото произтича само от страстите; ergo, онова, което надмогва всички страсти (а именно, леността), в този смисъл би трябвало да е добро. Кой знае?

Полунощ

Чета кореспонденцията на Грим. Когато говори за някой поет или гений в някаква област, даже и в музиката (например Гретри), той често повтаря, че последният трябва да има „душа, която се измъчва, необуздан дух“. Не знам колко е вярно това, но ако е вярно, аз трябва да съм поет par excellance, защото душата ми винаги се е измъчвала и при това не е измъчвала само себе си, но и всички, които са влизали в допир с нея; имам и необуздан дух, който вече ми е извадил душата. Колкото до това какъв трябва да бъде поетът, не си струва да се мисли; защото какво струват поетите? Какво толкова са направили те?

Във всеки случай Грим е прекрасен критик и историк на литературата. Неговата „Кореспонденция“ е летопис на литературна Франция на тази епоха, както и на много от тогавашните политически събития и не по-малко на начина на живот. Той е ценен и много по-забавен от Муратори^[102] и Тирабоски^[103], щях почти да кажа и от Гингене, но тук трябва да спра. Все едно, той е голяма фигура в своята област.

Господин Сен-Ланбер^[104] казва:

„И когато в очите му угасне светлината,

Умирайки, той губи само живота си.“

Това е досущ Томпсън: „Умирайки, само дъхът е туй, що губим“ без ни най-малкия намек, че го е взел от този Лорен на поетите. Днес господин Ланбер е мъртъв като човек и (доколкото знам) прокълнат като поет. Във всеки случай в неговите „Сезони“ има и хубави неща — някои може би са си от него самия.

2 февруари

Чудя се каква може да бъде причината, задето винаги се будя в точно определен час сутринта и винаги в лошо настроение, даже бих казал в отчаяние и униние във всяко едно отношение, дори от нещата, които са ме забавлявали предишния ден. След един-два часа ми минава, успокоявам се и пак заспивам или се укротявам. Преди пет години в Англия имах същия вид ипохондрия, но тогава тя се придружаваше и от много силна жажда и понякога за една нощ съм изпивал по петнайсет бутилки сода след лягане и пак чувствувах жажда. Разбира се, известно количество сода се губеше от изплакването на преливащата пяна при измъкване на тапите или когато чупех направо гърлата на бутилките от жажда и нетърпение. Сега жажда не изпитвам, но депресията ми е също тъй тежка.

В Мемоарите на Еджуърт прочетох, че сър Ф. Б. Делавил страдал от нещо подобно с тая разлика, че той утолявал жаждата със слаба бира. Тогава обаче бил поне с двайсет години по-стар. На какво ли се дължи това? Може би на черния дроб. В Англия Ле Ман (аптекарят) ме излекува от жаждата за три дни, а тя беше траяла три години. Според мен всичко това е ипохондрия.

Усещам, че у мен се развива леност и една липса на увлечения, която е по-силна от безразличието. Ако се възбудя, то е от гняв. Предполагам, че ще свърша (ако не при нещастен случай или нещо подобно) като Суифт — „най-напред от главата“. Трябва да призная, че тази мисъл не ме изпълва с ужаса, който той е изживявал няколко години, преди да му се случи. Но тогава Суифт едва е започвал да живее (на трийсет и три години), докато аз се чувствувам доста стар.

Я, навън свири някаква латерна — валс! Трябва да прекъсна и да послушам. Свирят един валс, който съм чувал хиляди пъти по Лондонските балове между 1812 и 1815 г. Музиката е странно нещо.

5 февруари 1821г.

Най-после „пещта е разпалена“. Германците получиха заповед за настъпление и Италия за десетохиляден път ще се превърне в бойно поле. Новината пристигна снощи.

Днес следобед при мен дойде граф П. Г., за да обсъдим разни неща. Излязохме заедно на езда. Изпратили са човек до К. за разпореждания. Утре решението трябва да пристигне и после нещо трябва да се предприеме. Върнах се — обядвах — четох — пак слязох и разговаряхме по въпросите. Купих малко оръжие за новопостъпилите американи, които с най-голямо нетърпение очакват да тръгнат. Разпоредих се да доставят хамути и паласки за конете.

Четох малко от полемиката на Баулс за Поуп с всичките отговори и хапливи забележки. Усещам, че името ми е вмъкнато в разправията, но нямам време да кажа какво мисля по въпроса. В някой „ден на мирните фанфари“ може да се върна към това.

9 февруари 1821 г.

Писах малко преди обяд. Освен това, преди да изляза на езда, при мен се отби граф П. Г., за да ме осведоми за резултата от срещата на карбонарите у Ф. и у Б. … се върнал късно снощи. Всички неща били съгласувани с оглед на предположението, че варварите ще преминат По на 15-и. Вместо това обаче от предишни сведения или по друга причина те са ускорили похода си и са преминали преди два дни. Тъй че това, което може в момента да се направи в Романя, е да се чака в бойна готовност настъплението на неаполитанците. Всичко е било готово, неаполитанците били изпратили своите указания и намерения, определили датите десети и единадесети когато е трябвало да избухне всеобщо въстание, предполагайки, че варварите няма да настъпят преди петнайсети.

Те имат само петдесет-шестдесет хиляди войници. При тази си численост могат да направят всичко друго, но не и да задържат Италия в сегашното и положение. Артилерията ще тръгне последна и има идея части от нея да бъдат откъснати. Всичко много ще зависи от първите стъпки на неаполитанците. Тук общественият дух е превъзходен, стига да се запази. Събитията ще покажат.

Възможно е Италия да се освободи от варварите, стига само неаполитанците да устоят и да останат сплотени. Тук те изглеждат такива.

10 февруари 1821

Прекарах деня както обикновено — нищо ново. Варварите продължават да се придвижват — не са добре въоръжени и естествено не се радват на добър прием по пътя. Говори се за безредици в Париж.

Яздих между четири и шест часа — написах писмото си до Мъри върху памфлета на Баулс — прибавих и постскриптум. Прекарах вечерта както обикновено — бях навън до единайсет и после вкъщи.

11 февруари 1821

Писах — накарах да ми направят копие на един откъс от писмата на Петрарка, където става дума за заговора на дожа М. Фалиеро и поетът изразява мнението си по този въпрос. Чух тежка артилерийска стрелба от Комачо: варварите празнуват рождения, ден на главната си свиня, който е утре, т.е. на св. не знам кой. Получих покана за първия бал, също за утре. На първия няма да отида, но ще отида на втория, както и на карнавала.

13 февруари 1821

Днес почетох малко от „Холандия“^[105] на Луи Б., но не съм написал нищо след писмото върху полемиката за Поуп. В момента политическото положение е доста неясно. Варварите продължават да се придвижват. Трудно е да се догади какво ще предприемат сега италианците.

Вчера ме избраха за „Socio“^[106] на дружествата на карнавалните балове. Това е петият ми карнавал. Предишните четири изкарах доста разгулно, но сега съм въздържан като самата лейди Грейс.

14 февруари 1821 г.

Както обикновено. Преди да изляза, написах една сцена от „Сарданапал“. Първото действие е почти готово. Останалата част от деня и вечерта — както преди малко навън — на прием, малко у дома.

Чух подробности около последната разпра в Руси, град недалеч оттук. Също като в Ромио и Джулиета — а не Ромео, както го пише Варваринът. Две семейства в Контадини (селяни) враждуват помежду си. На една веселба младите от двете семейства забравят враждата и танцуват заедно. Един възрастен човек от единия род влиза и порицава младежите, които танцуват с девойките от другия род. Мъжете от рода на девойките се разгневяват. И двете страни изтичват в домовете си да вземат оръжие. Срещат се на лунна светлина на улицата и се сбиват. Трима са убити на място, шестима са ранени, повечето сериозно, което според мен никак не е малко за две семейства. Всичко това е чист факт от миналата седмица. В Сесена е станало и друго убийство. През последните три месеца са около четиридесет в Романя. Тия люде още живеят в средните векове.

15 февруари 1821

Снощи свърших първото действие на „Сарданапал“. Довечера или утре трябва да отговарям на писма.

16 февруари 1821

Снощи граф П. Г. ми изпрати човек с чувал, пълен с байонети, мускети и няколкостотин патрона, без да ме уведоми, макар че с него се бях видял половин час преди това. Преди десетина дни, когато тук трябваше да избухне въстание, либералите и моите събратя карбонарите ме помолиха да купя оръжие за неколцина от нашите дрипльовци. Направих това незабавно, поръчах припаси и т.н. и те бяха надлежно въоръжени. Така. Въстанието беше осуетено, защото варварите тръгнаха една седмица по-рано. Правителството издаде заповед, според която „всички, които имат скрито оръжие и. пр. и пр., ще подлежат на и пр. и пр.“. Тя влезе в сила. И какво направиха моите приятели, патриотите, два дни по-късно? Ами просто ми хвърлиха обратно — в ръцете и в къщата ми — тия същите оръжия (без предварително предупреждение), с които ги бях снабдил по тяхна молба на свой риск и разноски.

Имали са късмет, че Лега си е бил вкъщи и ги е приел. Ако е бил някой от другите слуги (освен Тита, Ф. и Лега), моментално е щял да ги предаде. Междувременно, ако ги издадат или открият, аз ще си имам големи неприятности.

В девет излязох — в единайсет се върнах. Набих гаргата, задето беше откраднала храната на сокола. Четох „Разкази на моя ханджия“. Написах писмо и смесих една прилично голяма стъкленица вода с разни други съставки.

19 февруари 1821 г.

Прибрах се вкъщи самин. Много силен вятър — светкавици — лунна светлина — самотни минувачи, загърнати в плащове — жените с маски — белеещи къщи и облаци, бягащи по небето като мляко, разляно из ведро — изобщо много поетична гледка. Все още духа силно хвърчат керемиди, къщата се тресе и дъждът плющи — светкавицата лъщи: прекрасна нощ в швейцарско-алпийски стил, а в далечината морето реве.

Бях на гости — прием. Жените са наплашени от бурното време не искат да отидат на карнавала, защото се святкало — много благообразна причина!

Все още духа на поразия. Днес А. ми изпрати някои известия. Войната се приближава към нас. Ах, тия негодници монарси! Да можем да видим разгрома им! Ако само неаполитанците имат куража на старите холандци, на днешните испанци или пък на немските протестанти, на шотландските презвитерианци, на швейцарците на Тел или на гърците, поведени от Темистокъл — всичките малки и изолирани народи (с изключение на испанците и немските лютерани) и тогава Италия ще възкръсне и светът ще получи нова надежда.

20 февруари 1821 г.

Според днешните новини неаполитанците са пълни с енергия. Общественият дух тук е определено висок: Американите (едно патриотично сдружение, подразделение на карбонарите) устройват обяд в Пинета след няколко дни, на който съм поканен като карбонар. Ще се състои в Пинета на Бокачо и на Драйдъновия „Призракът на ловеца“^[107]. Дори да не споделих техните политически настроения (да не говорим за старите ми гуляйджийски наклонности, които сегиз-тогиз се възвръщат), пак щях да отида като поет или в най-лошия случай като любител на поезията. Очаквам да видя там призрака на Остазио дели Онести (Драйдън го е прекръстил на Гуидо Кавалканти — няма нищо общо с Дантевия герой^[108]), който „ще пристигне с гръм за свойта жертва“ в разгара на пиршеството. Но независимо дали ще се появи, или не, ще гледам да се настроя колкото се може по-пиянски и по-патриотично.

През последните дни четох, но не написах нищо. Както обикновено яздих, ходих на гости и т.н. Работата започна да става дебела. Папата е отпечатал декларация срещу патриотите, които, казва той, подготвяли въстание. Като последица от всичко това след две седмици цялата страна ще се вдигне. Прокламацията още не е обнародвана, но е отпечатана и е готова за разпространение … ми изпрати поверително копие, което значи, че самият той не знае какво да мисли. Когато иска да е добре с патриотите, ми изпраща някакво вежливо съобщение.

Що се отнася до мен, струва ми се, че само някакъв крайно решителен успех на варварите може да предотврати всенародното въстание, което ще избухне всеки момент.

23 февруари 1821

Почти същото като вчера — яздих и пр. — ходих на гости — не написах нищо — четох римска история.

Получих любопитно писмо от един човек, който ми известява, че варварите са зле настроени срещу мен. Вероятно е шпионин или мошеник. Нека да е както той казва. Те не могат да удостоят с враждебността си някой, който ги мрази и ненавижда повече от мен и който би се опълчил против тях с по-голяма страст, стига да му се удаде случай.

24 февруари 1821

Яздих и т.н., както обикновено. Секретните сведения за карбонарите, които пристигнаха тая сутрин от границата, са много лоши. Планът е пропаднал — водачите са предадени — и военните, и цивилните — неаполитанците не само че не са мръднали, ами са заявили на папското правителство и на варварите, че не знаят нищо за тая работа!

Тъй върви светът; и италианците винаги така се провалят, защото са разединени. Какво ще правят тук между двата огъня, откъснати от северната граница, още не е решено. Моето мнение беше — по-добре да се вдигнат, вместо да ги хванат един по един; но как ще действуват сега, не мога да кажа. Разпратени са куриери до делегатите в другите градове, за да узнаят техните решения.

Винаги съм имал чувството, че ще оплескат работата, но ми се искаше да вярвам и продължавам да се надявам. Ако мога нещо да направя с пари, средства, хора, ще рискувам смело за свободата им. Същото им повторих (някои от водачите са тук) преди половин час. Имам подръка две хиляди и петстотин скудо, т.е. повече от петстотин лири, които им предложих като начало.

25 февруари 1821

Прибрах се вкъщи — главата ме боли — има много новини, но не съм в настроение да ги записвам. Нито съм чел, нито съм писал, цял ден водих животинско съществование. Имам намерение да драсна една-две странички преди лягане. Но както казва ескуайър Сълън^[109]: „Главата ме боли неистово: Скръб, донеси ми една глътка!“ Пийнах малко имолско вино и малко пунш.

27 февруари 1821 г.

Дневник-продължение

Прекъснах дневника за един ден, защото нямах свободна тетрадка. Накрая си спомних следното:

Яздих — обядвах — написах още една строфа за песента на „Дон-Жуан“, която съчиних тая сутрин в леглото. Посетих l’Amica^[110]. Поканени сме в навечерието на Veglione^[111] (следващата неделя) у маркиза Клелия Кавали и графиня Спинели Руспони. Обещах да отида. Снощи на бала, където бях „socio“, стана скандал. Вицелегатът има нахалството да пусне трима свои слуги с маски, и то без билети — въпреки протестите. В резултат на това младежите на бала се ядосаха и насмалко да изхвърлят вицелегата през прозореца. Като видяха какво става, слугите му се оттеглиха и той ги последва. Негово преосвещенство монсеньорът трябва да знае, че сега времената не са подходящи за свещеници, които нарушават приличието. Една минута още и една стъпка по-далеч, и целият град щеше да рипне на оръжие и да изгони правителството.

Ето такива са днешните настроения, а тия хора, изглежда, не го усещат. Що се отнася до самия факт, младежите бяха прави, защото на тия увеселения слуги не се допускат.

Вчера написах две бележки върху полемиката на Баулс за Поуп и ги изпратих по пощата на Мъри. Бабичката, на която помогнах в гората (тя е на деветдесет и четири години), ми донесе два букета теменужки. Много се зарадвах на подаръка. Някоя англичанка би ми подарила чифт камгарни чорапи, поне през месец февруари. И двете неща са хубави, но теменужките са по-изящни. Подаръкът, поднесен в този сезон, ми напомня една строфа от Елегията на Грей, която липсва в текста:

„Тук често, щом се пукне пролетта,

ръка незрима ръсва теменужки.

Червеношийки свиват си гнезда

и припкат по земята с пойни дружки.“

Много хубава строфа, както всичките в тази елегия. Как ли е имал сърце да я махне.

Снощи много се измъчих — сигурно беше от лошото храносмилане. Никога не вечерям, т.е. никога вкъщи. Снощи обаче графиня Гамба успя да ме убеди и аз се подведох от усърдието на брат й и на вечеря погълнах доста голямо количество варени миди, а за да ги неутрализирам, пийнах не без охота, разбира се, и малко имолско винце. Като се върнах вкъщи, спасявайки се от последиците, изпих три-четири чаши алкохол, който тук наричат бренди, ром или холандски джин, но боговете биха го определили като винен спирт — оцветен и подсладен. Всичко беше наред, докато си легнах, и тогава изведнъж се подух и започна да ми се вие свят. Станах, смесих разни содени прахове и ги изпих. Това временно ме облекчи. Легнах си, но след малко пак ми стана лошо и криво. Изпих още сода. После потънах в мрачен сън. Събудих се и се чувствувах зле през целия ден, докато не пояздих в галоп няколко мили. Питам се: от какво получих смущението — дали от мидите? Или от това, което взех, за да се оправя от тях? Според мен и от двете. Усетих пълното бездействие и разруха на главните си умствени способности по време на болестното състояние. Опитах се да ги поразмърдам, но не можах — и това ми било Душа!!! Щях да повярвам, че е венчана за тялото, ако не му съчувствуваше тъй дълбоко. Ако душата се бе оживила, когато тялото ми грохна, това щеше да бъде знак, че и двете копнеят за естественото състояние на раздяла. По всичко изглежда обаче, че са впрегнати заедно като пощенски коне.

Да се надяваме на най-доброто — на великата неразделност!

15 февруари 1824 г.

Откъс от дневник в Кефалония

На 15 февруари (пиша на седемнадесети същия месец) получих силен пристъп с конвулсии, но дали беше епилептичен, паралитичен или апоплектичен удар, или се е дължал на други причини (ако има такива), това още не може да се определи от двамата лекари, които се грижат за мен. Беше много болезнен и ако бе траял още само минута, щеше да убие тленната ми плът — съдейки по това, което усещах. Не можех да говоря, чертите на лицето ми бяха изкривени, но казват, че съм нямал пяна на устата. Движенията ми са били тъй буйни, че няколко души, двама от които много силни — инженерът господин Пари и прислужникът Тита, — не са могли да ме удържат. Това трая около десет минути и започна веднага щом изпих чаша сайдер, разреден с вода, у полковник Станхоуп. Това е, доколкото мога да си спомня, първият пристъп от подобен род, който някога съм получавал. Не съм чувал някой в семейството ми да е страдал от подобно нещо, макар че майка ми имаше истерични изблици.

Вчера (16-и) ми сложиха пиявици на слепочията. Преди това доста се бях пооправил, но имах признаци на треска. Кървях обилно и тъй като се бяха приближили твърде много до слепоочната артерия, беше трудно да се спре кръвта дори със сребърен нитрат. Това стана около единайсет часа през нощта и днес (17-и) съм отпаднал, но чувствувам, че горе-долу се оправям.

Що се отнася до предполагаемите причини за пристъпа, доколкото мие известно, те могат да бъдат различни. Положението тук, както и времето, не позволяват движения на открито. Напоследък бях силно изнервен заради много неща, твърде съм зает с политически и лични работи и всичко това в една атмосфера на враждуващи групировки, политически игри и противоречиви обстоятелства. Освен това съм неспокоен и по отношение на неща, които засягат само личните ми чувства, а вече не съм така стабилен и уравновесен, както, мога най-общо да кажа, бях по-рано. Доколко всичко това е подействувало върху ума и тялото на човек, който е изживял много промени в обкръжението и чувствата си през тридесет и шестте години на своя живот, не мога да кажа, нито пък… В момента трябва да прекъсна поради пристигането на сведения от една група, която се върна от разузнаване на един турски военен бриг, току-що заседнал край брега и който ще бъде нападнат веднага щом се сдобием с пушки. Ще видя какво ще каже Пари за това. Ето го и него…