Джордж Байрон
Писма и дневници (106)

До лейди Байрон

„Едно писмо от господин Хансън ме осведоми за резултата от кореспонденцията му със сър Ралф Ноел (от която той ми изпрати копие) и разговорите му с д-р Лъшингтън по въпроса за нашата дъщеря. Също така ме информираха и за един иск във Върховния съд, отправен към мен от сър Ралф Ноел^[1], за който чувам за първи път и чието основание ми е неизвестно.

Независимо от резултата на тия спорове и отношенията, които са довели до тях и до които могат да доведат, помнете, че не аз започнах пръв. Но след като веднъж се е започнало, аз няма първи да отстъпя. Най-накрая се убедих, че чувството, което бях хранил през цялото време и независимо от всичко, по-точно надеждата за помирение и възстановяване на брачния съюз — колкото и слаба да беше тя, — е несъмнено безпредметна. Разбира се, при създадените обстоятелства това чувство не е могло да бъде оптимистично, но затова пък е било искрено и аз го таих в себе си като някакво болезнено увлечение. Сега се разделям с него със съжаление, може би по-горчиво от това, което изпитах, когато се разделях с вас.

Мисля, че най-общо се разбрахме, макар и негласно, че всички съдебни процедури ще приключат с нашия развод. Как тогава да тълкувам този иск, за който неотдавна научих? Наистина недоумявам. Целта обаче е очевидна. Искате да ме лишите от бащински права върху собственото ми дете, нещо, което не съм заслужил, защото нито съм злоупотребил с тях, нито съм имал намерение да злоупотребявам. Не сте ли доволна, вие и вашите близки, че понесох толкова оскърбления, ако не замислени, то поне подпомогнати от вас? Знам с какво ще се защитите и извините — чувство за дълг и справедливост. Но Qui n’est que juste, est dur.^[2] Ако този френски афоризъм не е достатъчно убедителен, бих могъл да се позова на един още по-стар език, и един още по-висок авторитет, който осъжда подобно поведение, и аз силно се надявам, че вие ще доживеете момента, когато сама ще го осъдите в собственото си сърце.

През цялото времетраене на тази нещастна история аз правих всичко възможно да предотвратя озлоблението, което обаче все още витае над нас. Няма да е зле от време на време да си спомняте, че човекът, който пожертвува славата си, чувствата си — всичко за угода на вашето семейство, беше онзи, когото, някога обичахте и който — каквото и да си мислите — също някога ви е обичал. Ако си въобразявате, че ще ме предизвикате към отмъщение, грешите. Не съм чак толкова жалък, че да бъда отмъстителен. Може да съм бил и все още да съм раздразнен — толкова ли е чудно? Но при това раздразнение, извън моментните му проявления, аз не предприех никакви действия от часа, в които вие ме напуснахте, до момента, когато научавам, че нашата дъщеря ще бъде отчуждена от мен в резултат на нашия разрив, ще се превърне в наследница на нашето озлобление. Ако мислите, че ще се помирите със самата себе си, като натрупвате злоба срещу мен, пак грешите. Вие не сте щастлива, дори не сте спокойна, нито пък някога ще бъдете, дори в най-умерената степен, отредена на обикновените люде. Колкото се отнася до мен, аз вярвам в собствената си съдба, която все някак ще ме подкрепи. Ταύτόματον ήμών χάλλιον βουλειεται.^[3] Обратите, които настъпиха, са нещо, което трябваше да очаквам, и като си мисля за вас и вашите близки чисто и просто като за инструменти на злата ми съдба напоследък, трудно бих могъл да ви обвиня в нещо, ако всичките тия неща не издаваха една предумишлена и толкова упорита злоба от ваша страна, която трудно може да се преглътне. Както и да е, времето и Немезис ще направят онова, което аз не искам да направя, дори и да имам власт — сега или когато и да било. Сигурно ще се изсмеете на това пророчество — изсмейте се, но го запомнете. То се потвърждава от целия ни житейски опит. Никой, причинил даже неволно голямо зло на друг, не се е отървал от възмездието. Аз платих и продължавам да плащам — вие също ще платите.“